Чародейките

Форум за най-запалените фенове на сериала, Чародейките
 
ИндексИндекс  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  GalleryGallery  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Вход  Сайт за ЧародейкитеСайт за Чародейките  CalendarCalendar  Правила на ФорумаПравила на Форума  Латиница/КирилицаЛатиница/Кирилица  ЧатЧат  

Share | 
 

 ПРОЗА-лично творчество

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next
АвторСъобщение
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:28

ПАРИЦА-ЦАРИЦА

Танцуваше им по нервите. И го правеше много добре. Съзнателно или не, получаваше се. Ето и сега. Всички я чакаха. Не смееха да започнат съвещанието без нея. И не само защото е тя , на еди-кой си жена. Защото е подводница, не, не подводница , а лопата и то крива лопата. Загребва всичко, което не и понася организма и нейното аз. Знаеха кой е съпругът и, познаваха и родата, но приятелите и...о, те си бяха всичките от лъв нагоре.
По пътя си счупи токчето. Обувките и бяха подарък, донесени от Париж, но ....факт, не издържаха и един месец. Просто да не повярваш. Но как не и то по тези наши пътища. Асфалт ли бе това? Дупка до дупка.
Трябваше да мине през козметичния салон. Те, другите ще чакат, те знаеха , че никога не се е започвало навреме, каквото и да е събранието, дори банкетите.
-Здравей, Лили! -чу познат глас зад гърба си и се спря.
-Как я караш? Още ли си там горе?
Беше Стефан.
-На кое му викаш там горе? Аз се надявам да ме изтеглят в София, в министерството, а ти...
-Не така! Нали тук имаш съпруг, дъщеря, семейство...?
-Всеки по пътя си, Стефчо. А съпругът ми..... знам болестите му. С това неговото сърце не става за нищо.
-И за онази ли работа не става? Хайде, признай си! Приятели сме, само дето не ми пускаш вече.
-Стига! Не ме дразни! Пламен наистина не е добре. Много работи, на много места се е разпънал. Все не му стигат парите.
-Ами спри го де! За какво са ви тези пари? Имате си достатъчно. Една дъщеря имате. Омъжихте я вече, поспрете се. Има хора , които живеят с мисълта да си купят едно кисело мляко за деня.
-Кои хора? Това не са хора, това са овце. Накъде ги водиш са все те.
-Брей! Много трябва да ти е пораснала работата. Да бягам, че работа ме чака и то не като твоята.
-Приятна работа!
Лили се изсмя и спря едно такси. Нямаше да мине и днес без него. Колата и нещо не се подчиняваше в последно време. Нова кола, но...Тя си знаеше, че е една шофьорка -никаква, но и се искаше, като другите да си кара сама колата, а не Пламен или някой от подчинените им. Взе си шофьорската книжка от раз, с пари. Не можеше да се излага, да се явява на изпити, като учениците. Когато влезна в залата нейните хора скочиха на крака.
-Лиле, колко си хубава днес!
-Започнахте ли?
-Еее... как без теб?!
-Гласувайте сами.
-Не става, миличка! Нали ти трябва да си тук, да ни кажеш за какво. Знаеш, че между нас има още такива заблудени овчици. Ето тази Гергана, пак се е наканила да те бойкотира. Защо не я уволниш? Все рови, чопли и тича по редакциите на вестниците да пусне някоя статийка. И за тебе е пуснала една.
-Ами?!
-Да, в чекмеджето на бюрото ти е .
-Оставете. И нейният ред ще дойде. Сега имам други проблеми. Е, не проблеми, а задачи. Решила съм твърдо да напусна работа.
-И нас ли?
-И града.
-Лили, не е ли малко раничко?
-Какво? Да чакам баба ли да стана? Живее ми се и то още по добре.
Съвещанието беше към края си, когато Лили чу гласа на секретарката:
-Шефке, търсят те по телефона. Спешно било.
Лили не можеше да тича с тези чехли, които си купи по пътя, но подскочи , като ужилена. Кой ли пък и звъни и какво ли ще иска? Тази мисъл и мина през главата. Сия беше пребледняла цялата и Лили не можеше да не забележи това. Когато стигна горе в кабинета си тя излезна.
-Вие ли сте госпожа Евлогиева?
-Да. Какво желаете?
-Трябва да се явите в Районното управление на МВР и колкото може по бързо.
-Защо?
-По телефона нямаме право да даваме обяснения. На Лили и прилоша.
Хайде пак такси, което и се струваше, че дойде след един час.
-Добър ден.
-Добър ден. Заповядайте и седнете.
Лили се отпусна прималяла на коженото канапе и зачака. В стаята влезна младо момиче, доста оскъдно облечено.
Беше на годините на дъщеря и.
-Познавате ли тази девойка?
-Не. За пръв път я виждам.
-Заловена е във вашето жилище с цяла връзка ключове и други интересни нещица.
-Нямам представа. Само аз и съпругът ми имаме ключ за жилището. Дъщеря ми е семейна и живее в друго жилище.
-Тогава какво следва? Или вие, или съпругът ви сте и дали ключовете. Итересното е ,че за работното место на съпруга ви също има ключ на тази връзка.
-Разбирам накъде биете, но това е невъзможно. Имаме дъщеря на нейните години. Съпругът ми е много болен и много работи. Много ме обича, засипва ме с подаръци.
-Госпожо, искаме само за ни помогнете да разнищем случая, защото има и друго.
-Какво друго? Още ли....?
-Намерихме съмнителна стока в жилището ви и част от нея беше в чантата на момичето, което не успя да ни се изплъзне. Хванахме я, виждате, но нищо не признава. Засега.
Лили се опита да звънне на съпруга си, но не и разрешиха. Момичето излезна и такъв презрителен поглед хвърли на Лили, че тръпки я побиха. -Искам да говоря със съпруга си.
-Това ще сторите у вас, като се приберете.Той вече даде показания. Да се надяваме, че е още в града. Предупреден е да не пътува за никъде.
Лили се прибра в къщи и цялата трепереше. От грима и нищо не беше останало. Извика по име съпруга си, но никой не и отговори. Хвърли се на леглото и заплака. Не плачеше, а крещеше, виеше, като куче. Скоро не беше плакала така.
Цялото жилище беше в пълен безпорядък. Случайно забеляза бележката на нощното шкафче до огледалото -"Заминавам. Не ме чакай.Обичам те!"
Чудеше се да се обади ли в полицията , но се въздържа. Обади се на дъщеря си, за което по късно съжали. Дъщеря и е знаела всичко, момичето е било нейна съученичка. Не е искала да тревожи майка си. В полицията и това знаеха.Тя -умницата, лавиращата много добре в живота, тя е била лъганата, мамената....Искаше да избяга, но къде? Събра си набързо дрехите и реши да тръгне накъдето и видят очите. Работата и вече не я интересуваше, жилището също. Имаше доста пари, ще си купи ново. На вратата се позвъни.
-Кой е?
-Полиция.
-Пак ли?
Отвори и пусна двамата младежи, които бяха много любезни. Скри бележката от съпруга си. Попита може ли да напусне града за известно време.
-Не може, госпожо! Поне засега не може.
Лили се сети за един стар приятел, който винаги я е измъквал от подобни ситуации. Обади му се и си определиха среща.
Забелязаха ги в кафето, но тя не се изплаши. Беше решила да се маха, да напусне веднага града, каквото и да и струва това. В този град беше вече белязаната. Вярваше, че ще се докаже, че тя няма никаква вина, но нямаше време и сили да чака. Замина с джипа на Джоко и то така без дрехи, без нищо. Направо от хранителния магазин я взе откъдето уж пазаруваше.
В кораба я скриха и вече беше в безопасност. Не помни колко дни е пътувала. Отказваше храната, която и подаваха през една малка вратичка. Когато пристигна разбра , че се намира в Турция. Не обичаше тази държава, но и се наложи да остане там за една седмица, докато я препратят зад Океана. Не и казваха къде. Беше отслабнала с повече от десет килограма, не можеше изобщо да спи.
Когато пристигна разбра само, че е в Америка. Настаниха я в някакъв дом, подобно на пансион. Беше се поуспокоила.
Бяха минали доста години и Лили беше позабравила съпруга си. Не можеше да забрави предателството на дъщеря си, не можеше. Болката в гърдите и тежеше, като воденичен камък. За България не искаше и да чуе. Работеше, като детегледачка. Смееше се на себе си. Това беше тъжен смях. Не плачеше. Вече не можеше. Многото пари, връзки, мъже, които имаше вече ги нямаше. Само Джоко редовно я посещаваше и и носеше новини от България. Най вече за дъщеря и. За съпруга и нищо не казваше, знаеше, но не казваше. Лили се съмняваше да е жив, но както и да е за нея той беше отдавна мъртъв.
Изведнъж заваля. Лили скочи на крака и се сети, че трябва да нахрани двете деца, за които се грижеше. Добре и плащаха и беше доволна. Нейните пари, онези, многото пари, вече ги нямаше. Лили най много съжаляваше за парите си. Такава бе, такава си и остана.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:28

АЛИНА

Луната потъваше в очите и, които сякаш се смееха на всичко наоколо. Радваше я тази лунна игра с лунните лъчи и флирта със звездите.Те не искаха да знаят какво си мислеше Алина. Времето беше доста хладно, неприсъщо за лятна нощ.Тя нямаше желание да се прибира. Хубаво и беше сама в градината. Не се страхуваше от нищо и от никой. Носеше се слух , че затворник рецидивист е избягал от затвора. Алина знаеше, че каквото ще се случи, ще се случи и никой не можеше да го предотврати, затова не се напрягаше много. Не искаше да мисли и да се занимава с политика, въпреки че баща и беше политик, бивш военен. Но той е далече, вън от страната и малко хора знаеха, че тя е негова дъщеря. Всъщност незаконна. Не обичаше тази дума, но я произнасяше доста често, особено когато е самичка. Някак си и олекваше след това. Мислеше за баща си, беше и мъчно.Само него си имаше.Беше решила вече да се прибира в къщи, когато зад гърба си чу:
-Не мърдай! Нищо няма да ти сторя, само ме скрий в дома си.
Алина изтръпна.Точно на нея ли трябваше да се случи? Приказките,които се носеха за затворника не бяха лъжа.Този мъж, доколкото успя да го види на лунна светлина приличаше на такъв. Беше красив, с атлетично тяло и говореше твърдо.
-Кой сте вие?
-Не е нужно да знаеш много. При теб съм в безопасност. Хайде, скрий ме!
-Откъде си сигурен? Какво знаеш за мен? Моля те, върви си!
Мъжът изръмжа , като звяр, изви ръцете на Алина и я притисна силно до себе си.Така заедно влезнаха в къщата, коята беше във вилната зона на града. Нямаше кой да я чуе, колкото и да викаше. Реши да слуша, каквото и каже да изпълнява, и дано и се размине. Надяваше се. Сви се в ъгъла на стаята и зачака. Мъжът се изкъпа, поиска дрехи и храна. Докога ли си правеше сметката да и бъде гостенин и защо никой не я търсеше по телефона? Kолкото пари имаше и GSM-ма и бяха в него.Този нямаше изгледи да си ходи скоро, дори поиска да му пее и свири на пианото. Какво нахалство! Не я нападна, което и се хареса. Дори я остави да спи сама в стаята, но я заключи.Тези няколко часа до сутринта Алина не мигна. Кроеше всякакви планове, но доникъде не стигна с реализацията им. Не и мина и номера да отиде за прясно мляко от млекаря, който минаваше всяка сутрин покрай къщата. Закусиха чай с мед и филии. Когато мъжът говореше по телефона целия се изчервяваше, явно нещата му не се уреждаха.
-Кажи ми как да се обръщам към теб? Как се казваш? Измисли някакво име щом не желаеш да кажеш истинското си?
Да се разберем, малката! Не ми нареждай какво да говоря и какво да правя! Сега си ми хазайка, но няма да е задълго. Ще си тръгна и то с теб, когато аз реша. Нали имаш кола? Виждаш, че и това знам.
Алина не вярваше на ушите си, трябваше да се примири.Този човек наистина всичко знаеше за нея и откъде, ако наистина е избягал затворник. Молеше се на Господ дано си тръгне сам от къщата и. Колкото по скоро по добре.
-Имаш ли шах, карти?
-Имам.
-Извади картите.Там по ме бива.
Алина извади картите и се остави да бъде бита няколко пъти. Накрая и писна и ги захвърли, за което получи един шамар.
Не искаше да се храни, а хладилникът беше пълен с храна. Втора нощ трябваше да прекара с този мъж под един покрив и се ужасяваше при мисълта, че може да е последната в живота и.
Беше пълнолуние и любимата и луна надничаше през прозореца, като че ли я подканяше навън.Точно тогава мъжът нахълта в стаята.
-Обличай се! Тръгваме. Имаш ли гориво?
-Нямам.
-Лъжеш!
Отидоха в гаража и той откри две туби с бензин.
-Спри да ме лъжеш, малката, защото мога и да бъда много лош.
Колата се носеше по пътя, но той я накара да свие през гората. Алина я хвана страх , но караше и то доста добре. По добре с колата навън, отколкото заключена с него в дома си. Надяваше се на случайността. Дано има късмет. Баща и все казваше , че е късметлийка. Алина вярваше в късмета си, разчиташе на него.Така и стана.
От гората изскочи човек, който отчаяно мяташе ръце за помощ. Направо се хвърли върху колата. Без малко да се преобърнат. Пътят беше много лош. Алина заби спирачките и тогава мъжът се нахвърли върху нея. Бореше се с нея и искаше да я избута и върже на задната седалка. Но беше твърде късно, човекът отвън ги видя и започна силно да крещи, да чука по предното стъкло на колата. Не беше луд, но приличаше на такъв. Алина успя да отвори вратата на колата и падна на земята. Започна борба между двамата и тя се чудеше да бяга ли или да помага, но на кого? От гората се чуваше женски писък, който я влудяваше. Оставаше и да бяга, но ключовете на колата останаха вътре. Не можеше и не смееше да приближи до колата, където двамата мъже се биеха на живот и смърт. Сети се за ножа, който мъжът взе от дома и и изтръпна. Ножът беше останал в колата, но къде точно нямаше време да мисли. Побягна по посока на писъка, който идваше от гората и мястото, откъдето излезна човекът, който самият Господ и прати. Стигна до една поляна и видя ужасяваща гледка. За едно дърво беше привързана млада, много красива жена. Цялата беше в кръв, изподрана по лицето и тялото. Около нея имаше разхвърляни бутилки от алкохол. Кърпата, с която явно е била запушена устата и беше паднала на земята. Жената се мъчеше да се освободи от въжето, с което беше яко привързана към дървото. Алина я развърза, но не успя да разбере кой знае какво от приказките и. Явно беше жертва на група пияни мъже. Този човек е видял всичко, но не е посмял да се покаже , защото е бил сам. След като онези подпалили и запрашили с джипа на някъде той тръгнал да търси помощ, но успял само да извади кърпата от устата и, понеже чул приближаващата се кола.
Младата жена нямаше сили да върви с Алина, но трябваше. Стигнаха до колата и Алина с радост забеляза,че нейният пътник и гост го нямаше. Беше избягал и ножът се търкаляше до гумите на колата, пред която имаше локва кръв.Човекът беше ранен.Тя се чудеше какво да прави. Ключовете на колата ги нямаше. Колата беше подарък от баща и, както и къщата в която живееше. Сети се ,че в багажника имаше негови неща, които поледния път забрави да си ги прибере. Работата му беше такава, че нищо чудно и пистолет да имаше. Алина ровеше, забиваше нокти във всичко , с което беше натъпкана раницата на баща и. Накрая докосна ракети.Тези, които се пускат при заря. Чудеше се как да ги използва, но мъжът и помогна с едната си ръка. Другата му беше привързана и кървеше. Изстреляха всичките ракети и зачакаха.
-Алина, събуди се, момичето ми!
-Къде съм?
-Аз съм, баща ти. Няма вече никога да те оставям сама. Идваш с мен в чужбина. Говорих със съпругата си. Съгласна е.
Алина се разплака и прегърна баща си. Не беше малко момиче, но толкова много и беше омръзнало от детството да я гледат, да се грижат за нея все чужди хора, детегледачки разни. Винаги си е мечтала да си има семейство. Ето сега мечтата и се сбъдна.
-Къде е човекът, който ме спаси?А жената? Какво стана с нея?
-Лошото отмина. Всички сте живи. Това е най важното. Хванаха и затворника. Беше изгубил много кръв и паднал до реката, а колата не я мисли. Ще ти купя нова.
Баща и се засмя, целуна я по челото. Две сълзи се отрониха от красивите очи на Алина, в които онези лунни лъчи все още играеха.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:29

СВАТБАТА

Най много и отиваше да се смее. И го правеше от сърце. Смееше се на простотията на хората. С тази трапчинка на лявата и бузка усмивкита и ставаше още по светла, по красива. Смехът и беше силен, звънлив, като камбана,тази, същата камбана на църквата до която живееше. Иначе на църква не ходеше. Изпитваше страх от многото икони и вътре въздухът не и стигаше. Миришеше и на тамян,на свещи и на що ли ...На празниците нямаше как, палеше по една свещица, но за здраве,за живите.За умрелите не виждаше смисъл да се пали. Не го разбираше това тичане всеки ден по църкви и палене на свещи от доста нейни познати и приятели. Вярваше в Бог, но най много вярваше в човек, в себе си. Знаеше, че каквото направи никой не можеше да и го направи и затова внимаваше. Стараеше се да не бърка, което беше невъзможно. Няма безгрешни хора на този свят. В това вярваше и го виждаше всеки ден.
Седна на пейката и зачака. Михаил не идваше, а обеща, че ще бъде точен.Тя знаеше, че така ще стане , но въпреки всичко дойде на срещата. Какво удоволствие му прави на бедната душица да се подиграва с нея? Явно така му харесваше. Беше от тези мъже , които се имаха за голямата работа. Тя го знаеше, но го желаеше. Беше и доста по млада от него, но преживяла какво ли не -много лъгана и пак, и пак прави грешка след грешка. Но този път няма да чака. Ето става и тръгва към църквата.Този път ще запали свещичка за себе си, само за себе си. Винаги е палила и за другите. Защо ли? Навярно от добро сърце.
Срещата им беше на пейката пред църквата и Светла пристъпи прага с желанието да бъде чута от всевишния. Омръзнаха и омразата и лъжите в този живот. Искаше да разбере как живеят отвън, там...оттатък. Виж, в това вярваше, вярваше ,че има друг живот след смъртта на Земята. Дали защото така и се искаше? Може би го свързваше с Космичното.
И...какво да види. В църквата течеше ритуал на сватба. Беше тихо, само гласът на свещеника ехтеше. Младоженците не бяха много млади, но явно щастливи. Държаха се за ръце и ....се целунаха.Точно тогава Светла видя...
-Мише, ти ли си?
Подпря се на първата колона , за да не падне. Нейният Михаил се женеше. Не, не може да е вярно. Този мъж просто прилича много на нейния приятел, пък и булката....Светла за първи път виждаше тази жена, това нейно пълно с лунички лице. Нямаше как да се приближи пък и нямаше сили. Шок. Това беше повече от шок. Близо месец излизаше с този човек и си мислеше, че го познава добре. Лъгал я е за дребни неща, закъсняваше за срещи, но чак дотам да стигне, не можеше да повярва. Не видя познат човек сред гостите на сватбата. Седна на най близкия стол и зачака. Ритуалът свърши и всички се отправиха към изхода на църквата. Светла изгуби глас. Опита се да каже името си, но не успя.Той, той беше. Но защо, защо го е направил? Той имаше чувства към нея, тя го усещаше и сега, когато си си срещнаха погледите. Подари и една тъжна усмивка .
-Как смее? Как смее да се прави на многостродален? Никой насила не може да го вкара в църквата.Той не обичаше да ходи там.Светла остана сама и хлипайки гледаше иконите пред себе си. Не можеше, нямаше сили да излезе навън. Отправи се към олтара и изведнъж изкреща:
-Има ли те, Господи? Ако те има защо позволяваш болката да разяжда душите на твоите чеда? Заплака, но тихо. Коленичи и дъхът и замря. Така остана близо час.Трябваше клисарят да я изведе навън, където слънцето силно печеше. Усмихваше и се.
-Я, какво хубаво момиче виждам в този светъл , празничен ден! Неделя е ,мила, защо си унила?
Пред нея стоеше Свилен - бившият и приятел. Както винаги изтупан и накичен с безброй пръстени и и дрънкулки по себе си.
-Здравей! -каза тихо Светла и се опита да се отдалечи от него.
-Не, няма да ми избягаш този път. Разбрах, знам всичко. Трябваше, миличко, това да се случи. Ти се подигра с мене, тогава.
Светла побягна към къщи и се молеше Земята да се отвори и да я погълне.Свилен се отказа да я гони, но се смееше така, както може да се смее само един нещастник, един подлец.Тя не искаше да мисли, не чуваше, не виждаше нищо. Бягаше, с все сила бягаше. Прибра се. Пусна си един душ. Свали щорите и се опита да заспи. Когато се събуди беше полунощ. Погледна се в огледалото и се изсмя на себе си. Видя
красивата си усмивка и изкреща :
-Ще живея и още как! Напук на всичко и на някои ще съм щастлива!
Взе дамската си чанта и изхвърча навън. В бара я чакаха нейните приятели. Беше забравила за рождения си ден. Цяла седмица ще празнува, ще се излекува.
-Дайте шампанското! Да пием, да се веселим, приятели! Животът е един тук на Земята. Нека го изживеем, като човеци!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:30

ЛЕШОЯДИТЕ

Въртеше се в леглото и не можеше да заспи. Събуди я писък на птица. Отвори прозореца и се загледа в далечината, там, където двете планини се докосваха. Виждаше лешояди, същите тези грабливи птици от сънищата и. Започна пак познатата болка в главата. Трябваше да си легне, да си наложи да заспи, колкото и невъзможно да беше това. Не можеше да живее така, с тази мисъл, че беше употребена. Сама си беше виновна. Не обвиняваше никой, но сега болеше, много болеше. Не правеше нещо по различно от другите, но беше различна. Малко хора я разбираха, още по малко хора я обичаха. Откъде това настървение, тази хищност на някои към нея. Искаха да я схрускат, но първо да я обезкостят. Какво нещо е живота, малко по малко откъсваха всеки ден нещо от нея. Убиваха я. А беше красива, добра. Искаше да живее, като всички спокойно, да бъде обичана. Обичаше хората и си мислеше, че са длъжни да и отвърнат със същото. Но не става. Не знаеше, че човекът е най хищното животно и не само когато поиска. Отвсякъде я дърпаха, искаха нещо, сякаш беше длъжна на всички да дава, но на нея никой нищо не даваше. Завист ли беше това, не знаеше, но явно някакъв вид егоизъм показваха всички тези хора , с които се срещаше. В момента, в който я видеха и общуваха с нея някакъв страх, паника ги обземаше. Страх, че ето какво съм аз, но виж нея.....Оле, трябва да направя нещо -аз да стане тя. Добрите пък си мислеха, че е красива и сама ще се оправи, но....Тя беше просто човек, имаше сърчице, което се задъхваше и търсеше спасение в природата, в Бога. Вярваше, но ...ах, тези лешояди! Те искаха нейната плът, точно нейната -изгладнели и ненаситни. Много са, няма смисъл да ги брои.Те се размножаваха и всички я гонеха дори в съня. Беше открита, не се глезеше и говореше всичко каквото мислеше -пред всички. С това помагаше на лошите хора, а на нея си вредеше. Не го съзнаваше. Молеше се на Бога да я спаси. Плачеше, както и сега. Не можеше да заспи. Беше длъжна на всички. И тя не знаеше с какво. От никой не получаваше нищо, всичко постигаше сама с цената на много жертви. Годините летяха, променяше се, но това беше неизбежно. С всички хора е така, дори с животните. Не можеше да спре хода на времето, а го искаше. Тъй много го искаше. Усети хлад и тежест в гърдите си. О, не, не можеше да заспи. Не искаше хапчета, нямаше смисъл от тях. Те само временно оправяха нещата. Беше два часа след полунощ. Направи си чай и се загледа навън. Нещо я влечеше, там далече зад тези планини. Трябваше да замине, да се махне ако не изобщо поне за определено време. Ах, ако можеше да започне всичко отначало - с ново име...всичко ново. Беше твърде млада и имаше право на това, имаше предимството. Събра багажа си и зачака утрото свита на леглото, загледана в нищото.
Пътят се виеше между хълмовете и навлизаше все по навътре в планината. Всъщност не знаеше коя е тази планина. Беше толкова боса по география. Като ученичка разказвателните предмети винаги са я отегчавали. Трябваше просто да зубри. Толкова и хвана ред. Но излезна, че и с точните науки не се справи. Правеше си едни сметки за живота, а излезнаха други. Така е трябвало да се случи.
Колата се задъхваше по земния път, който пое. Измъчваше нея и себе си, но трябваше да намери тази къща. И я видя най после, сгушена в шубраците до поточето. Онова същото поточе, с чиято вода си плакнеше лицето някога. Колко отдавна беше. Влезна в къщата доста трудно. Ключът беше стар и не се поддаваше лесно. Вътре беше прашно и занемарено, но до вечерта всичко оправи и се настани в леглото. Спеше и се, вечно тази жажда за сън. Този път заспа. Уморена и гладна, но заспа. Сама. Обичаше самотата, но и нямаше друг избор.
Сутринта се събуди щастлива и доволна. Излезна навън и се запъти към потока, както тогава, като онова дете Мирка, което все още дишаше в нея. Носеше още детското в себе си. Наведе се над водата и ...изпищя. Над нея летяха два лешояда. Побегна. Тичаше с все сила към къщата, която и се стори толкова далече. Когато затвори вратата след себе си видя птиците, които вече не бяха две. Бяха накацали около къщата и упорито чакаха, какво ли? Трепереше цялата. Часове не се показа навън. Вечерта птиците ги нямаше вече. Запали колата и потегли. Този път без посока, където и видят очите. Беше изтръпнала. Беше и все едно.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:30

ОТ МЪКА

Гледаше го с очи на човек. Беше гладно, много гладно, толкова много, че на Йоско му дожаля и му даде сандвича си. Кучето се въртеше около него и като че ли му говореше с очи. Йоско се изплаши. Знаеше как цели глутници от гладни кучета нападаха дори хора особено тук в селските гробища. Беше дошъл на гроба на майка си. Откакто съпругата му го заряза, все по често идваше тук. Трябваше да изчака да догори свещичката, която запали. Кучето не посегна на храната, която Йоско беше сложил на гроба. Стана, преля водица и пак седна. Хвърли още от храната, която беше взел със себе си на това куче, което му стана симпатично. Хвърли я този път много надалече, но след като я изяде кучето пак се върна при него и го загледа тъжно с влажните си кафяви очи, които толкова много приличаха на очите на майка му. Вятърът се засилваше и ставаше все по студено. Както си седеше се сепна, чу звук, който идваше откъм гроба. Не беше човешки глас, но песен, любимата песен на майка му. Мелодия, направо мелодия си беше и идваше от бутилката с вино, която беше оставил на гроба. Тя не беше пълна, но имаше и друга, с вода. Изплаши се и за миг си помисли, че трябва да си тръгва, но се отказа. Имаше чувство, че нещо става, но какво. Искаше да види докъде ще стигнат нещата. Кучето продължаваше да обикаля около него и да го гледа настойчиво. Просто си личеше, че искаше нещо от него, още нещо. Какво ли още искаше? Йоско го беше нахранил. Над главата му кръжаха птици, от онези черните, които обикаляха селските гробища. Притъмня и Йоско си помисли, че ще вали. Вятърът се засилваше. На гробищата беше останал сам. Беше задушница и само преди половин час имаше толкова много хора.
-Дийййй! - викаше колар на воловете си по селския път, който преминаваше пред входа на самите гробища. Колата беше препълнена с естествен тор. Не беше каруца, а няколко дъски- сковани и пригодени за такъв товар. Йоско скочи на крака, хвана го яд на коларя, който с прът биеше воловете. Дожаля го за животните, но се спря. Реши,че това не е негова работа и седна пак на пейката до гроба на майка си унесен в мислите си. Кучето продължаваше да му прави компания приближило се съвсем близо до него. Беше изместил бутилката с виното, но вятърът пак свиреше в нея и Йоско чуваше тази толкова позната му мелодия -"Лажи, лажи, Вере". Това беше любимата песен на майка му, която приживе пееше много добре. Беше си певица и то голяма. В селото я викаха на всички тържества. Не пееше за пари и с това се харесваше още повече на хората. Но коварна болест я покоси. Отиде си от този свят твърде рано. Йоско толкова много я обичаше. Цяла година след смъртта и плачеше, и денем, и нощем. Разболя се. Сега се беше постегнал малко, но усещаше, че нещо става. Приятели го бяха предупредили да спре да ходи повече на гробищата, ами да си пали свещички в църквата. Той и така правеше последните месеци, но на задушница нямаше как да не иде на гроба на майка си. Съвсем притъмня и на Йоско му стана зле. Сърцето го стягаше, получи бодежи вляво и легна на пейката. Лежеше, гледаше небето, тъмните облаци, които го бяха покрили и се гонеха с бясна скорост. Поне на него така му се струваше, защото насила си държеше очите отворени. Молеше се да може да се прибере жив и здрав в къщи.
-Татко, събуди се! Моля те, татенце!
Йоско отвори очи и видя,че се намира в къщи на леглото. До него беше дъщеря му, която го милваше и плачеше. Той разбра каква е станала тя и се изплаши за нея.
-Какво правиш тук, миличка, не си ли на работа?
-Не, не съм и това не трябва да те вълнува. Нищо не трябва да те вълнува вече. Чу ли?
-Няма. Обещавам.
-И никакви гробища вече. Край на твоите посещения там. Край.
Йоско се залежа няколко дни, а дъщеря му си беше взела отпуск, но така не можеше да продължава. Той не я слушаше. Тогава тя реши. Ще го вземе при себе си в града, ще го откаже от селския живот, но дали пък това нямаше да го разболее повече. Реши се. Утре пали колата и с него в града. Каза му го, на което Йоско отговори само с една усмивка. Тя разчиташе на лекарите в града. Тук в селото имаше само един фелдшер. Не беше спала няколко дни, а на следващия ден трябваше да шофира. Даде лекарствата на баща си, целуна го и отиде в другата стая да поспи малко. Беше много уморена. Брат и живееше в чужбина и нямаше как да дойде пък и нещата не бяха чак толкова зле, поне така каза фелдшерът. Не помни колко е спала, но я събуди писък на птица. Беше някъде четири часа сутринта. Изтръпна, когато видя, че баща и го нямаше в леглото. Обикаляше по стаите и викаше:
-Татко, къде си?
Никой не и отговаряше. Къщата беше празна. Излезна на двора. Тичаше и крещеше, като обезумяла, но баща и го нямаше, повече от ясно беше. Спря се и приседна до герана, там, където обичаше да седи баба и, когато си почиваше от многото работа на село, когато беше жива. Изтръпна при мисълта, че баща и може да е ...Така както седеше, подскочи и побягна с все сила към гробищата. Забрави, че има кола пък и гробищата бяха наблизо. Не изпитваше страх. Вече се разсъмваше. Чуваше се пеене на петли. Тя тичаше и нищо друго не виждаше пред себе си освен лицето на баща си. Когато стигна до гроба на баба си изпищя:
-Божичко, татенце!
Баща и беше паднал на земята. В ръцете си държеше свещичка, която не беше успял да запали. Не дишаше.
-Защо, татенце? Защо? Защо толкова рано баба те взе при себе си? Аз те обичам!
Коленичи на земята и започна да нарежда:
-Не разбирам защо, кому е нужна толкова болка по света за някои? За някои...
Ровеше в пръстта и викаше по име баба си. Какво бяха сгрешили те с брат си. Какво? Оставиха баща си сам на село, но той не искаше да дойде при тях, не искаше да живее със семействата им. Какво можеха да направят повече, какво? Е вече баба им го направи. Прибра си момчето завинаги там при нея, където навярно баща им няма да бъде самотен, където навярно ще бъде щастлив.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:33

ИЗЛЪГАН ОТ СЕБЕ СИ

Пръстите му бяха, като кебапчета, но това не му пречеше с тях да подписва документи, с които решаваше съдбата не на един човек. Със същите тези пръстчета броеше с кеф парите, които му даваха, подаряваха един вид. Гордееше се с това. Толкова беше заблуден, мислеше се за велик и че всички са длъжни да му се отчитат най вече в пари. Дори в личният си живот не правеше компромиси. Удоволствието е за двамата -казваше го и то на всеослушание. Не виждаше снобската си душица, пък и защо, след като всички му слугуваха. Щом го правеха значи им се харесваше. Можеше да бъде и от нямане накъде, но това си е тяхен проблем. Слаби са, слаби хорица, тогава ще слугуват. Ще слушкат такива като него -велики хора, призвани. Дори в интернета си беше купил няколко по известни сайта. Когато хората не можеха да влезнат в даден момент обикновено пиков час, че да не бие на очи, той си работеше спокойно, поместваше си сам измишльотините и то на първите страници. Ами къде другаде, та това е той, не кой да е. Налагаше се и сам да се чете, по точно да си гласува, но кой го знаеше това? Важното е да е там, да бие на очи, да се набива в погледите на всички. Колко му беше да стане и админ, но не. По сладко му беше да им плаща на тези мишоци. Да гледа как се гърчат и спират цял интернет заради него. И такъв случай имаше. Не, никакво хакерство. Това го унижаваше. Просто едно телефонче и край. Лошото беше само, че нямаше много време да следи навсякъде кък вървят нещата, а животът му не беше само в интернета. Трябваше да изкарва пари, още пари, много пари. Не вярваше сто процента на платените си агенти, знаеше, че винаги ще се намери някой да ги купи. Не че той не може да плати повече, например за най доверения си човек Ильо, но не знаеше, откъде можеше да го атакуват и чрез кой. То си беше цяла философия. По цели нощи не спеше, а се въртеше. Мислеше си за парите. Толкова много банки, та и вън. Как да не мисли? Парите му са там, целият му живот. За какво мисли леля Станка комшийката му -за едното си кисело мляко. Нали само това ядеше -хляб и кисело мляко. Предлагаше и работа, нищо че е пенсионерка, предлагаше и пари, защото излагаше живущите в кооперацията му. Беше решил по едно време да си купи цял палат, стига е живял в тези кооперации, но се отказа. Както казваше баща му, родил се беше котка, мъжка котка -котарак. Не можеше да постъпва така лекомислено. Така сред народа. Не можеше да си позволи охолство и то публично. Те, паричките му си стояха там...Наистина най добре се чувстваше, когато беше в чужбина. Там никой не го знаеше, харчеше парите си на поразия. Гуляеше по барове и казина с жени, с много жени. Но и там не можеше да си позволи да стои повече от седмица. Такъв е животът, за да си на върха, трябва да се лишаваш от доста удоволствия. И така много повече болеше, защото знаеш, че имаш средствата, възможностите, а си длъжен да се съобразяваш с тези по долу от тебе. Кои наричаше такива. Тези, които не бяха, като него -неудачниците. Тези хора защо ли живееха на тази земя. Живееха с мечтите и надеждите си, в романтика и илюзии. Глупави хора си мислеше Гальо и се дразнеше, че бяха останали още няколко живи, които помнят този му прякор и което е по лошо все още го използваха дори и зад гърба му. Но той знаеше, всичко знаеше, имаше си хора и за това. И на тези дето му се подиграваха ще им дойде времето, но изчакваше момента. Трябваше всичко да се изпипа, да се изработи. "Ла Коза Ностра" ряпа да яде. Гальо барабанеше по бюрото си със същите тези къси и дебели пръстчета и разсъждаваше, което трудно му се отдаваше. Имаше си хора и за това, затова им плащаше. Иначе беше хитър, но не и умен. Пък и защо му трябваше. На умните хора не им вървеше. Това доказва животът. Примери колкото искаш.
-Лили, донеси ми едно кафе.
-Кое време е, господине, да не ви стане зле?
-Откога започна и ти да ме учиш? Я припкай долу и кажи на онази моята приятелка, че го искам горещо и с повече сметана.
-Да ви направя аз? Нали я знаете Венчи каква е ?
-Точно, защото я знам, отивай долу в бара и направи поръчката. Да я видя аз тази смръдла. Все някой ден ще ми клекне. Беше се заял с жената. Мразеше я меко казано. Толкова много я мразеше, че беше стигнал границата до обичта. Страхуваше се да не я заобича истински. Това също трудно му се отдаваше, но знае ли човек. Той беше длъжен да е предвидим. Венчи беше единствената, която си позволяваше да не го поздравява. Тя беше една продавачка, едно селско момиче, което и той не знаеше, защо още не беше наредил да я уволнят. Жената си имаше висшето образование, дори беше работила дълго време в провинцията, като счетоводителка, но тук взимаше повече. Беше скромна жена и това най много влудяваше Гальо. Той имаше всичко, а му се струваше, че тя го превъзхожда. Четеше го в очите и, едни такива сивосини. Гледаше го винаги право в очите и не мигваше. Излъчваше такава самоувереност, че това него -великият не можеше да не го подразни. Коя е тази и откъде накъде... Та тя едва си плащаше наема. Мъжът и беше парализиран от години. Няма как да е светица. Тази жена занимаваше все повече и повече съзнанието му, не можеше да си гледа работата. В последно време дори го болеше глава само, като си помислеше за нея.
-Няма кафе, господине. Като за вас нямало кафе.
-Как така, като за мен?
-Кафето не струвало, било някаква куча марка, затова ми каза, че не е за вас.
-Оле, ще я убия тази....
Гальо почервеня целия, пулсът му зачести. Беше готов да слезне долу и да и види сметката, но...както винаги предвиди. Никакво унижение. Той ще слиза долу. Откъде накъде, кой е той.
-Лили, извикай Венчи.
-Господине, тя няма да дойде. Има клиенти.
-Не ме интересува. Да ги изгони, да затвори и да дойде.
-Господине, ще си навлечете неприятности. Венчи ще се оплаче.
-На кого бе, Лили? На мене? Ха, ха....
-Бягай долу, че май плачеш за уволнение. На бюрото имаше куп документи за подписване, но тази Венчи не му излизаше от главата. С какво ли толкова. Не беше красавица, не беше и толкова млада. Обикаляше нервно из стаята и пушеше. Спря се до прозореца, от който се виждаха хората долу. Пъплеха, като насекоми по тротоара и за миг му стана гнусно. Причерня му пред очите и се олюля. Не падна, само приседна и посегна за хапчетата си. Все по често му ставаше така и реши, че трябва да иде на лекар. Имаше си един. Никой не знаеше, че точно там ходи и беше спокоен, но в последно време не му помагаше или просто здравето му се влошаваше. Къде се запиля това Лили, за какво и плащам. Ядоса се на себе си защо я изпрати долу.
-Господине, тук съм. Да се обадя ли на лекаря?
-Не, не трябва!
Докато се усети, лекарят беше вече в стаята.
-Как сме? Държим ли се? Сега ще ви прегледам и ще се успокоите.
-Не, няма нужда. Вече съм по добре.
-А, не става така. Тук няма началници. Аз съм лекар и пациентите ми са едни и същи -хора.
Щорите бяха пуснати, но слънчевите лъчи се провираха и галеха лицето на Гальо. От онзи случай той не смееше да пие кафе, не ядеше сладко, беше намалил и цигарите. Остави Лили на работа, но не можеше да уволни Венчи. Опита се, но нещата станаха дебели, пазеше името си все пак. Не слизаше долу в бара, не искаше да я вижда. Лили му правеше билкови чайчета. Най обичаше чай от бъз -домашен, който тя носеше от някаква билкарка. Той не вярваше много на тези треви, но му харесваше мирисът на бъз, затова и пиеше най вече чай от бъз. Все още имаше проблем с дясната си ръка, с тази, с която подписваше докумунтите си. Дебелите му пръстчета бяха изтъняли, беше отслабнал значително. Страхуваше се от пълен парализ на дясната си ръка. И имаше защо.
Не мина и месец и в учреждението се разнесе мълвата, че Гальо е в болница. Лекарите бяха категорични -домашно лечение и покой. Никаква работа. Това за него беше убийствено, не можеше да си представи да лежи по цял ден в къщи. Поддържаха го с лекарства. Беше на системи известно време. После се наложи да си вземе и болногледачка. Животът му съвсем се промени. Веднъж както си седеше на пейката в парка видя в гръб Венчи. Беше се променила много, едва я разпозна. До нея вървеше ....Ильо. Гальо не вярваше на очите си. Заболя го, но се прикри с вестника, който четеше. Не искаше да го видят. Потъна в размисли. Дорка -кучето му, обиколи няколко пъти пейката на която седеше стопанинът и и се изпишка в краката му. Гальо и това не разбра. Нищо не му правеше вече впечатление, нищо не го дразнеше. Той беше господин никой.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:34

КАТО ПТИЦИТЕ

Притискаше я силно до гърдите си. Имаше чувство,че се стапя в ръцете и, които пареха, но продължаваше да я притиска и усещаше,че се слива с нея. Чувството беше върховно. Тя пропиваше в нея, топлеше я и и даваше сила. Как ставаше това Звезда не знаеше, но усети сила, страшна сила в себе си. Двете сърца биеха в един ритъм. Затвори очи и замря.Така лежа с часове без да заспива. Беше в друг свят, по красив, омаен, различен от този тук на Земята. Искаше и се там да остане. Завинаги, но....
-Звезда, къде си? Покажи се.
Този глас и беше противен, толкова противен, че за миг и причерня пред очите, и ...изпусна птицата. Разбра, че истината е друга, че това е реалността -една стая в една къща на някой си. Този някой си, който я приюти, когато беше изхвърлена на улицата сама останала без деца, без съпруг. Родителите и отдавна бяха починали, а този тук се разпореждаше със съдбата и. Поне така изглеждаше. Но душата и беше цяла, сърцето и биеше силно и не за него.Това същото сърце, което знаеше какво е болка, радост, което вече беше щастливо единствено при допира с птиците. Името и беше звездно и не случайно птиците сами се спираха при нея. Нямаше случай, когато прозорецът и беше отворен и вътре да не влезне птица, най често гълъб. За някои това си беше чудо, но за нея не. Тя живееше в дома на този неин благодетел, живееше с него, но всъщност живееше с птиците. Той -големият мъж, беше такъв за всички, но не и за нея. За нея той беше просто хазяин. Той знаеше това и и беше бесен. Искаше да купи душата и, сърцето и, но не ставаше. Точно нея, нейното сърце -не! То принадлежеше на друг.Това беше парадокс, но истина.
-Звезда, не ме карай да викам повече. Идвай.
Звезда затвори прозореца. Светлината в стаята спря, изчезна. Потъна. Само очите и светеха, като две огънчета запалени от силата на птицата, която беше излетяла стресната от човешкия глас. Същият този глас, който не спираше да звучи и в съня на Звезда. Беше получила стрес, но нямаше накъде. Поне засега трябваше да търпи, да стиска зъби и да мълчи. Отправи се с тихи стъпки към кухнята и сервира на господина.Тя пак не пожела да се храни и за кой ли път. Караше я само на плодове и някоя филийка хляб намазана с маргарин, и поръсена с шарена сол. Това и беше любимото меню. Месо не беше вкусвала с месеци, а по принцип не беше вегетарианка.
-Няма ли да ми кажеш нещо, миличка? -чу като в просъница гласа, който я караше единствено да изтръпва.
-Какво искаш да чуеш? Кажи.
-Това, което искам да чуя няма да ми го кажеш, затова нека аз да кажа.
Устата му беше препълнена с храна и се давеше, като говореше.
-При мен си по принуда, нали? Колкото и да ти е бляскаво името, при мен тъмееш. Така че ако не ти изнася, прав ти път. Насила любов не искам.
Очите му святкаха и пускаха искри, които горяха. Звезда избягваше да го гледа право в очите, но този път се престраши.
-И колко време ми даваш да се изнеса?
-Колкото поискаш. Не ме бърка, само че гледай да е по далече от тук. Каквото можах направих за теб, а ти? Само едно благодаря получих. Капчица любов не изпитваш към мен -човекът, който те подслони, който те обича. Насила хубост не става. Разбрах го.
Добре че вече си го разбрал, си каза наум Звезда и беше вече на улицата. Гледаше широкия път, който водеше към големия град и се чудеше натам ли да поеме. Върна се в стаята си, приготви си набързо нещата -една чанта с дрехи и най нужното. Това беше нейното, което и остана от десетгодишния брак с човека, който тя обичаше.Този човек, който и отне най милото на този свят -децата. След близо час вече вървеше по широкия път. Чудеше се на себе си защо взе тази чанта. Нищо не и трябваше вече. Пътищата за нея бяха прекъснати. На един от завоите Звезда спря да почине и пийне вода. Приседна до чешмата на пътя и се загледа в облаците. Идваше буря. Не се плашеше. Тогава над нея прелетя птица. Дали не беше онази същата. Приличаше на нея, но не беше сигурна. Птицата кацна близо до нея и я загледа с малките си очички. Някаква сила накара Звезда да стане и продължи не по пътя, а към гората, където я водеше птицата. Проблясна мълния и светкавица с гръм раздра небето. Заваля. Това не беше просто дъжд. Цял потоп. Прогизнала Звезда вървеше по земния път след птицата. Виждаше само нея, нищо друго. Стигна до една къщичка, чиято врата беше отворена. Вътре нямаше никой. Птицата погали с крилцата си лицето на Звезда и отлетя. Все някой трябваше да живее тук. Дочу лай на куче и се сепна. В стаята влезна мъж, един такъв едър в мушама и с раница. Приличаше на ловец.
-Добър вечер, госпожо. Какво ви води насам?
-Ами търсих подслон и.....
-Добре ми дошла тогава. Нямам нищо против да ми погостуваш, пък ако е решил Господ и да останеш. Ще се радвам. Имам нужда от стопанка.
-Вие сте ловец, нали?
-Да. И така може да се каже.
-Птици убивате ли?
-Рядко. Избягвам да стрелям по пернати.
На Звезда и стана тъжно. Прииска и се веднага да си тръгне, но накъде. Вън продължаваше да вали.
-Ще остана. Може ли да ви помоля нещо? Не убивайте птици, моля ви! -каза едва чуто и сълзи напираха в очите и.
-Това ли била работата? Може и да се погодим. Аз и без това обичам повече заешко.
Не помни колко е спала, но я събуди писък на птица. Излезна на прага и видя същата тази птица, която я доведе дотук. Дали наистина беше същата. Птицата чукаше с човчица по една дървена врата, която чак сега Звезда забеляза. Посегна да отвори вратата, но тя беше заключена. Съзря малко прозорче и се опита да види какво има вътре. Ужаси се. Видя много мъртви птици. Краката и се подкосиха. Едва се довлече до стаята. Изплакна с вода лицето си. Посъвзе се и .........тръгна. Този път без чанта . Без посока. Птицата беше изчезнала. Вървеше не, а тичаше. Бягаше от кого и тя не знаеше.Търсеше с поглед птицата, но нея я нямаше. Гората ставаше по гъста и страшна. Колко е тичала не помни, но накрая пред очите и светна. Небето вече се виждаше и слънцето светеше право в очите и. Пред нея пътя свършваше. Имаше пропаст, а назад връщане нямаше. Ято птици прелетя над нея и тя потърси с очи онази птица -нейната. Затича се, протегва ръце към птиците, към небето, откъдето дочуваше птича песен. Не гледаше пред себе си, не виждаше къде стъпва. Не, не стъпваше, тя летеше. Беше щастлива най после, истински щастлива, волна, свободна.....като птиците!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:34

ЛУДАТА

-Ей, момче! Има контейнер. Защо изхвърли боклука на земята? -крещеше Вела колкото сили имаше. Беше се показала на прозореца на кухнята си, откъдето излизаше миризма на печена риба -от онази замразената, дето адски мирише. Гоце се беше показал и той на прозореца си и неволно стана свидетел на скандала, който спретна тази луда.Той живееше над нея и беше станал пишман от изцепките и. Още рано, рано Вела тичаше по коридорите и звънеше по апартаментите, а сега и това... Намираше си поводи. Събуди и него, а беше неделя. Гоце искаше да си поспи. Идваше му да я убие. Ето на, сега надзирава контейнерите за смет под терасите и крещи без да се съобразява с никой. Всички и пречеха, но себе си не виждаше. Веднъж я посплаши:
-Вело, спри да се правиш на областен управител. Като не можеш да приемеш, че над тебе живеят хора купи си апартамент на последен етаж.
Но тя не искаше и да чуе. Не спираше, повтаряше си едно и също, като развален грамофон. От горните етажи и хвърляли боклук на главата и все, когато тя била на прозореца. Ами тя кога ли не е там, това е наблюдателният и пост. Трябва да слухти, да има изглед отвсякъде, пък само от балкона не става. Интересуваха я нещата с подробности. Гоце беше поставил една тръба на чучура на терасата си, да не и капе вода на прането, когато я мие. И това не му даваше -да си мие терасата. Тя вдигаше луди скандали та чак на спирката се чуваха крясъците и. Тръбата, а и килимът който беше опънал на перилата на терасата си тази луда жена ги дръпна и свали долу. Тогава щеше да я набие. Беше си болна жената, направо луда за връзване. Два пъти и правиха някакви операции в онкологията, но живееше. То на луд Господ му помага -си мислеше Гоце и се чудеше как да усмири гнева си. Вече не се траеше, някой трябва да се прежали и да я укроти веднъж завинаги. Опитваше се да живее с внуците си, но не стана и те не я изтраяха. Едната и дъщеря я беше зарязала отдавна. Избяга с някакъв арабин и там народи куп деца. За дъщеря и нямаше връщане в България и Вела го знаеше.Там имаше и война. Съвсем полудя тази Вела, но всеки човек си има грижи, болка и тегло.Трябваше ли да натоварва другите, околните с проблемите си и душевните си терзания, с лудостта си? Трябваше ли да се превръща в топка нерви и злоба? Всичко е съдба и никой не може да я промени, освен да се примири. Но не, Вела не беше от тези кротките. Тя рипаше, вървеше точно срещу съдбата и колкото повече го правеше по лоши неща и се случваха. Но....продължаваше. Изкарваше си го на близките и комшиите. Беше отвсякъде гонена, не се задържаше дълго време на едно работно място. Как ли стигна до пенсия? Гоце се сепна. Някой звънеше на пожар.
-Какво искаш пак? -попита я кротко Гоце принуден да излезне по пижама .
-Ами нещо си забравил, чешма ли, що ли, но у дома тече вода.
-Тече ти на тебе мозъка, Вело! Иди се прегледай или по добре иди живей на село. Нали имаш къщичка там до гората. Викай, крещи колкото ти душа сака.
Гоце беше бесен, но стискаше зъби. Беше решил да си поспи до късно, но...Да ходи да се оплаква на дъщеря и не ставаше. Тази луда жена беше надделяла на всички. Никой не можеше да я укроти. Не беше толкова стара, държеше се външно. Пийваше си и то яко, особено ракийка. На Гоце му писна и реши твърдо да я спре веднъж завинаги.
-Вело, така и така ме събуди я кажи къде искаше да те карам с колата?
Вела така се опули, че за миг Гоце съжали, че контактува с нея.
-На село. Да си докарам малко от ракията тук в града.
-Хайде, приготви се и да тръгваме. То днес няма наспиване, ами поне да се поразходим пък ще почерпиш с една ракия.
Няма и за десет минути Вела беше готова и го чакаше пред входа на блока.
Пътят минаваше през гората. Къщичката и беше досами нея -идеално място за почивка. Страхотна природа. Гоце се чудеше тази жена защо беше избрала прашния, шумен град пред тази прелест. Когато Вела отвори вратата Гоце усети силна миризма на ракия.
-Вело, ама ти тази къща си я направила на ракеджийница!
-Що пък не. Я виж колко ракия съм сварила. Изкарвам си някой и друг лев. Печеля с труда си, не с кражби.
Гоце не разбра какво искаше да му каже тази луда жена, но май позна. Той беше началник на складове и нямаше как да не покрадва. Но друго си е домашната ракийка.
-Стига философства, ами кажи колко ракия ще вземем. Няма да я караме всичката в града, нали?
-Достатъчно колкото да напълним багажника ти. Има хора, които дават мило и драго за домашна ракия. Докато ги има добре, иначе не мога да я карам само с пенсийката.
За миг на Гоце му се прииска да я удари, ама така, че да не може да стане, но се въздържа. Плановете му бяха други. Натовариха колата и потеглиха обратно . По пътя се спираха къде ли не, дори в гората. На Гоце му писна и промени плановете си. Реши да я изостави в гората, така с ракията и. Когато Вела поиска да спре колата за кой ли път, че да си набере този път от някаква билка дето я имало точно там на поляната сред гората Гоце заби спирачките и изкрещя:
-Мамка му, къде е тази поляна?
-Свий тук по земният път и ще я видиш.
-Това е лек автомобил, не е каруца! Как я мислиш тази? Ще плащаш ако колата се счупи.
Гоце сви вляво и стискаше зъби. Остави я да се рови в треволяка. Свали всичките бутилки с ракия. Заключи се в колата и потегли обратно. Вела не го забеляза, беше се доста отдалечила. Гоце не чуваше, пусна си радиото на колата и когато стигна до главния път наду газ. Нищо не го интересуваше, беше му писнало то тази луда жена. Беше намислил друго, но това се получи и то много добре. Никога не си е мислил, че той интелигентен мъж, образован, човек с авторитет в града ще може да го изкара из нерви някаква си луда и то дотам, че да прави такива глупости. Но стана. Вече стана и край. Не искаше да се укорява, не искаше да се връща назад нито с мислите си, нито с колата си. Знаеше че на лудите Господ помага и се надяваше Вела да се върне жива и здрава. Стана му гнусно. Ракията беше от джанки и сливи, които Вела събираше и просеше от хората. Обикаляше чуждите дворове в селото. Този който и вареше ракията беше някакъв неин далечен роднина, на който му беше омръзнала, но я съжаляваше.
По никое време през нощта Гоце се събуди. Когато отвори вратата го лъхна миризма на изгоряло. Закашля се и разбра, че нещо гори. Обиколи стаите в жилището си, но не видя нищо. Миризмата идваше от коридора на етажа. Отвори външната врата и видя, че пътеката пред вратата гореше. Убеден беше, че това е деяние на Вела. Ще я убия тази откачалка, си рече наум Гоце. Но не, не сега. Какво ще си кажат хората ако посред нощ тръгна да и звъня. Въпреки всичко слезна на долния етаж и видя, че вратата на апартамента и беше отворена. Убеден беше, че Вела е превъртяла тотално. Сети се за колата си. Когато слезна долу видя силует на човек до колата си. Това беше за миг и силуетът изчезна. Колата му беше залята с ракия. Не се изплаши, но предпочете да се прибере в къщи. Цяла нощ не мигна. Чудеше се какво да прави с тази луда жена. Тя слизаше редовно в мазето заради тази нейна ракия. Реши да я пречака там и да я сплаши.
-Кой е?
-Аз съм, Гоце. Излез да ми обясниш някои неща. Вела държеше вратата затворена на мазето си, но нямаше как да се заключи вътре. Не предполагаше, че Гоце не е на работа.
-Ще викам, не ми посягай!
Гоци се ужаси, причерня му и замахна няколко пъти. От устата и потече кръв. Тогава се спря. Само чу:
-Гоце, аз те обичах!
Вела не пусна жалба срещу Гоце, просто изчезна. Не беше при дъщеря си, не беше и в селото си. Приказваше се, че заминала при другата си дъщеря в чужбина. Само Гоце знаеше, че това е лъжа.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:35

ВЕЧНАТА БОЛКА

Преглътна. После пак и пак. Давеше се в сълзите си и не можеше да ги спре. Беше се родила човек. Живееше с болките и радостите си и нямаше как да не чувства, да не усеща лошото и доброто около нея. Нямаше как да не реагира. Повечето хора около нея си налагаха да не обръщат внимание на всичко ставащос тях и около тях. Щадяха се. Умееха. Но тя не можеше, все си казваше ,че няма да наказва себе си за чуждите грешки, но....Знаеше, че е безсилна пред съдбата. Така е трябвало да стане и толкоз. Приказките са едно, а действията съвсем друго. Де да можешеда си наложи някои неща. Виждаше какво става около нея -свестните и чувствителни хора страдаха. Живееха добре само дебилите и темерутите. Имаше и такива човешки същества. Самата тя си задаваше въпроса как са се родили с облик на човек. Но все тая, коя е тя да променя света, хората. Беше безсилна. Оставаше и единствено да натоварва болното си сърчице, което едва издържаше вече. Лекарите се видяха в чудо. Постоянно я съветваха, че ако сама не си помогне никой не може да и помогне. Позната песен , тя и други подобни, но това е на приказки. В действителност нещата стояха по сложно. Най голямата болка е да знаеш какво трябва да правиш, за да не грешиш и да не злоупотребяваш със здравето си, със себе си, а на практика да не можеш да го сториш. Да си, като вързан, спънат, омагьосан. Това изхабява, побърква човека. А тя беше човек и то с главно Ч. Кому беше нужно това, след като вредеше предимно на себе си? Топеше се в противоречия и безисходица. Искаше да си помогне, знаеше как, но не можеше. Всичко се обръщаше на 360 градуса , като че ли някаква сила разполагаше с нея - вътре в душата, в сърчицето и , което плачеше ден, и нощ. Беше обичана, но не от тези, които искаше. Желана беше, но не от този, за който жадуваше. Всяко нещо, до което се докоснеше претърпяваше неуспех с лоши последствия за нея. Шегуваха се с нея и и казваха, че е орочасана, че има магия и ред такива бабини диветини. Тя не вярваше. Беше напълно убедена, че всичко е предначертано там някъде горе, а тук долу на Земята хората просто изпълняваха. Определено това не и се харесваше особено , а и когато хора със зли очи и въздействаха само с един поглед. Страхуваше се , не, но се дразнеше от неизвестното. Лесно се паникьосваше и самата тя не знаеше защо, след като не я интересуваше собственото и здраве дори. Имаше усещането, че някаква сила и дърпа конците,на нея- човека. Не беше лесна жена. Имаше характер и то какъв. Притежаваше страхотен инат. Но не можеше да управлява съдбата си и това я побъркваше. Не го разбираше. Ето и сега , какво ли не неправи, за да дойде тук, толкова далече от дома си, а изглежда, че просто нямало смисъл. Нещата не потръгваха и това е то. Здравето и се влошаваше още повече. Явно проблемът не е само личен. Има обществени фактори, които и пречеха, давеха, както тези сълзи , които не спираха. А беше силна, много силна, но за всяко нещо си и маше един краен предел и пътят е просто неизбежен, ако ще човек да е с биволско сърце. И все пак не можеше да си обясни как някои я караха така, ей така, без да си го слагат на сърцето. Завиждаше им тайно, но в същото време ги съжаляваше. Та те бяха , като роботи. Никакви духовни ценности, чувства, никакви емоции. И все пак живееха много по добре от такива , като нея, по дълго.
-Мина, хайде да тръгваме. Стига си мислила за неща, които не можеш да промениш.
-Ти откъде знаеш какво мисля?
-Знам аз. Нали те гледам какви крокодилски сълзи рониш. Ами така де. Щади сърцето си. Без него закъде си?
-Не ме поучавай, ами ми дай пари. Виждаш, че в тъпия живот нищо не става без пари. Дори до една обществена тоалетна да идеш пак ти искат пари и то както е тръгнало до петолевка за вход ще стигне.
-Абе човек, ти не разбра ли, че света не можеш да оправиш? Самата ти казваш, че всичко е предначертано, къде си тръгнала тогава? Мина времето , когато се грижеше за другите, сега обърни внимание на себе си.
-Хайде, стига нравопоучения. Да тръгваме пък каквото стане.
Мина се качи в колата и потеглиха към града. Големият град, който беше целия в прахоляк и мизерия. Кучетата се разхождаха, като господари навсякъде и разнасяха отпадъците от контейнерите по уличното платно. Тревата беше стигнала до колене. Змии и гущери се бяха развъдили, но кой го интересуваше това? Водата, тази питейна вода, която всеки изминат ден ставаше по скъпа и по мръсна.
Всички знаеха, но пиеха и.......се тровеха, разболяваха. Когато ядеш и пиеш боклуци, как да си здрав?
Режим на тока, режим на водата, режим и на сърцата оставаше да наложат. Натам отиваха нещата. Режим и такси. Едно апаратче на гърдите на всеки човек остана да поставят и да отмерва колко въздух диша. Каква ли щеше да е цената на въздуха?
Когато пристигнаха в учреждението, нещата не потръгнаха от самото начало. Мина не издържа и остави Зарко сам да се оправя.Излезна от сградата и се скри в колата.Беше разбрала за кой ли път ,че със 100 умника можеш да се разбереш , но с един глупак не. Но нямаше избор.Обикновено тези, които не ставаха за нищо, заемаха ръководни постове и от тях зависеха такива , като нея. Пусна радиото в колата си и се стъписа, когато в новините чу съобщение за сина си. Той се беше издигнал в очите на слепите, така тя казваше. Откакто стана голям човек , почти не се сещаше за нея, не желаеше да говори по телефона с нея, все бързал, все имал работа. Сега разбра, че се е завърнал от чужбина и се надяваше да го види. Командировките му нямаха край.
-Мина, нищо не става, хората явно искат пари.Влез и кажи чия майка си.
-Забрави, Зарко!
Тази корупция давеше България.Страната беше станала известна в цял свят с това и с търпеливият си и страхлив народ. Поне този ,който остана -пенсионерите, болните и малко деца. Повечето деца заминаваха с родителите си в чужбина. Държавата се сриваше без младо поколение. Кому беше нужно това? На шепа хора, които искаха само те да останат и да разполагат с природните дадености на България, със самата България. Тази страна само за тях ли беше, само на тях ли е майка? Така си мислеше Мина и продължаваше да тормози бедното си изстрадало сърце.
Реши да се отбие в апартамента на сина си. Дано да е там, дано наистина да се е върнал.Телефон не и вдигаше, от което години наред я болеше. Подслушвали му телефоните. В това Мина не вярваше.
Остави Зарко на първата пряка. Той си имаше и личен живот. Обичаше я , но по особен начин и тя го разбираше. Беше му дала пълна свобода, не се страхуваше от изневери. Виж, по този въпрос с мъжете беше непокист, но за всичко друго не. На вратата я посрещна една красива, млада жена. Не я познаваше. Синът и я държеше настрана от личния си живот. Някъде я беше виждала по вестниците, но не поиска да се напряга, за да си спомни къде точно.
-Станислав търсите , нали? Но го няма.
Тази жена я познаваше, най вероятно от снимки.
-Тук ли е синът ми, прибра ли се от чужбина? Не мога да се свържа с него по телефона.
-Госпожо, това са ваши въпроси между майка и син, аз нямам думата, съгласете се?
-Не може да нямате думата, след като е видно, че живеете с него. Малко или много му въздействате, въпросът е как?
Жената извади телефона си и и за учудване на Мина, след като набра някакъв номер започна да говори със сина и. Това беше прекалено много за крехката душа на Мина. Изгледа тъжно жената и с едно сбогом се отправи към изхода на кооперацията.
-Госпожо, синът ви каза да го изчакате . След два часа ще е тук.
-Не, благодаря!
Мина не плачеше , но сърцето и се ръзкъсваше от болка. Пак тази позната болка. Трябваше да се опрерира или имунизира.Трябваше да има някаква ваксина поне . Помисли си, че изперква и се стегна. Подкара колата обратно към селото, в което живееше и реши, че повече никога нямаше да стъпи в големия град. Забрави за Зарко, но се бяха разбрали сам да се прибере, след като си свърши личните работи в града. Селото и беше на няколко километра до границата. Просто се отдаде на емоциите си и не спря, а продължи към граничния пункт. Не мислеше какво върши, някаква сила я управляваше и не можеше да се спре. Зад себе си оставаше всичко, дори спомените. Не искаше да си спомня за нищо и за никой. Имаше един единствен син -имаше. Беше особена, много различна и понякога самата тя не се разбираше. Но това безхаберие на сина и относно нея, и здравето и не можеше да го преживее.
Пристигна във първото населено място и реши да остане там. Захвърли телефоните си и...дотам. Започваше всичко отначало. Съвсем отначало, въпреки годините си, въпреки разклатеното си здраве.
Селцето беше малко, тихо и спокойно. Не и трябваше голям, шумен град. Познаваше се и знаеше, че няма вече връщане назад. Никога. Поне в този живот.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:35

ГЮЛА

Едно врабче упорито почукваше с човчица по стъклото на прозореца. Гюла не издържа, скочи от леглото и отвори прозореца. Врабчето отлетя и тя с тъжен поглед проследи полета му. Искаше и се да може да лети, да полети, да се махне от този град, от тази къща. Семейството и беше многолюдно, имаше двама братя и една сестра. Срамуваше се от това и знаеше, че по това българите в този край ги разпознаваха. Викаха и Гале, а в къщи Гюла. Всъщност с друго име е записана в общината, но кога и тя не знаеше. Разбра, че да ти сменят името не е толкова лошо, нито пък фатално. Ето че с последната промяна на името си стана много известна и скандална. Но това я радваше. Важното е че имаше вече много, много пари, знаеше как да се продава и как да си ги иска от любовниците и работодателите най вече. Беше си дошла за няколко дена и вече я подтискаше обстановката в къщи. В града всички я познаваха и и завиждаха, личеше им и тя едва ги изтърпяше. Много клюки, интриги и компромати се пускаха за нея по медиите, но това не я мъчеше. Тежеше и, че не бе родена, като някои от колежките си естествено красива, че не беше достатъчно талантлива, освен в секса. Но това си беше ген, нямаше на кого да се метне....Трябваше да постига всичко с пари, далавери и шашми. Научи се или просто си го имаше в кръвта, но играеше много добре ролята в живота си, дори преиграваше. А каква беше ролята - роля на перверзница и ненаситница, порнографска артистка направо казано. Когато и ставаше гадно си представяше пари, много пари в краката. Представяше си как мачка естествено красивите момичета и жени в краката си и това и даваше сили да продължи. Стигаше дотам, че разсъбличаше публично мъже от публиката. Защо пък не, в тази тъпа държава всичко се позволява. Не мислят за поколението си, тя ли да го мисли. Намираше винаги пари, те идваха сами при нея. Знаеше как да се продава. Беше си пуснала перде на очите и стигна до дъното. Беше станала, безскруполна, безсрамна и нагла. Не я интересуваше нищо друго освен кариерата и. Твърде рано разбра, че без пари няма кариера. Не беше станала такава, това си е било заложено в нея навярно. Търсеше скандала. Знаеше, че той е най голямата реклама, затова и се налагаше често да пие алкохол и да се друса. Другото друсане, кълчене по сцената по и се отдаваше, беше в кръвта и, макар че доста дори българки играеха много по добре кючек от нея. Но при нея нямаше задръжки -никакви, нямаше женски срам и свян. Затова и продуцентите много разчитаха на нея, като продукт. Много добре се харчеше, имаше и за нея и за тях. Всичко щеше да е до време, тя го знаеше, но избягваше такива мисли. Умните хора и тези, които разбират от изкуство се чудеха как при толкова талантливи и естествено красиви момичета и жени тази .....точно тя се котираше. Навярно точно затова, защото нямаше какво да губи, за нея имаше само един път напред, да печели пари с цената на всичко. Тя беше дори много болна. След последната операция бързо се възстанови и пак започна с още по голям хъс, но все пак и личеше, че не е във форма -професионално. Иначе в секса и с мъжете винаги и е вървяло, особено след като се разкраси изкуствено. Компенсираше с шоу, скандали, интриги, които толкова мразеше, когато засягат нея. Кючеци, най вече кючеци и разпуснатост, освободеност. Това влудяваше мъжете, разбира се елементарните. Истински, умен мъж не би се подвел, не би и се вързал. Родена порнографска актриса, изсечена със скалпела и надута със силикон, плюс самочувствие без покритие. Това вървеше меко казано в тази страна, която тя ненавиждаше. Лъжеше мъжете, обираше им парите и ...бягаше. Живееше и се с много, много мъже, дори от известно време го обърна и на жени, но само с една приятелка от детските и години.
Не искаше да си идва повече. Искаше да си отива там в големия град, където са богаташите и балъците, където има разкош и блясък, където имаше за какво да си харчи парите. И разбира се да си види приятелчето- най големият балък досега, когото е срещала. Смуче го толкова години , а той не се усеща. Ще го остави, след като му обере парите. Бившата му жена не можа да го изтърпи, заряза го. Сега тя ще им покаже на тези българки как се люби и лъже българин.
-Гюла, ела да закусиш. Нали ще пътуваш?
-Да, идвам.
Баба и беше направила най хубавите палачинки, но тя предпочете баклава. Смееше се на себе си, но си я изяде и то за закуска. Имаше здрав стомах и не се притесняваше. Не поиска да се обади на местните си приятели. За половин час си приготви багажа и си тръгна без сбогом.
Беше забравила да прегледа колата си, но се надяваше,че е нова и няма да и създава проблеми. И се излъга. По пътя пука гума два пъти и на една бензиностанция се наложи да търси пътна помощ. Когато си пристигна беше вече тъмно. Погледна се в огледалото и се изплаши. Не приличаше на себе си. Трябваше да поднови всички процедури тук в големия град, трябваше да се поддържа и да се следи ежедневно. Никакви такива селски пътувания, край. Пусна си един душ и си легна. Не помни докога и колко е спала, но я събуди блъскане по вратата, явно пак е забравила да включи звънеца, както и телефоните си.
-Гале, отвори ми.
-Спя. Откъде разбра, че съм се прибрала по рано?
-Ами колата ти е долу.
Тя се сети, че от бързане беше забравила да прибере колата в гаража. Нямаше как , това беше той -нейният настоящ приятел, любовник, най сигурният спонсор досега. Както и да го наричаше все вървеше. Той просто и угаждаше и я следваше, като вярно куче, а тя, тя изобщо не го обичаше. Дали изобщо можеше да обича, май не. Нямаше намерение да се омъжва и то за него. Когато поостарее и започне да увяхва, когато намалеят обожателите и, тогава ще върже последния, но този, този няма да е. Той ще е разорен дотогава. Пък и с тази лоша майка. Тя избираше и майките, знаеше по себе си. Само че майка и в чужбина си развява байряците. Баща и се беше примирил и с нея и със съпругата си. Само повтаряше, че има и други деца, а жена си винаги може да смени.
-Защо не даваш да те целуна?
-Не виждаш ли, че още спя, мило? -измънка му с най тънкия гласец който можеше да извади след толкова интервенции...
-Хайде да поизлезнем, стегни се. Взел съм достатъчно пари. Майка ми мърмори, но знаеш че си те обичкам и съм и го заявил, че само ти ще бъдеш моята съпруга.
-Ох, пак ли започна! Нали си имал веднъж една и на нея ли така говореше ? Коя ще е след мене, а?
-Ти ще си последната и го знаеш много добре, но не разбирам защо се дърпаш? Принца ли търсиш или......нима търсиш мъж с повече пари от моите?
-Вече ми писна да ти слушам глупостите. Лягай тук до мене да си доспя, а утре ще видим къде ще ходим.
-Няма ли да се любим, миличко?
-Не, сънена съм, а и нямам настроение за любов. Лягай до мен и заспивай.
-Добе, отивам да си пия пиенето в хола.
Гюла го намери сутринта пиян-заспал на земята в хола.Стана и жал, но това бе за миг от секундата.Нямаше чувства към този човек почна да се смее на глас. Не можеше да приеме ,че преди нея той е имал друга жена, много по красива и по талантлива от нея при това българка, която го е използвала няколко години и после го е изритала. Продуцентите и не напразно я насочиха към този глупак. Не искаше някакъм мачо ,който да я бие и тормози. Тя трябваше да дърпа конците на мъжа до нея, но такъв мъж да и е съпруг? О, не! Това не го приемаше.
Остави му резервния ключ и излезна. И без това той даде повечето пари за този апартамент.
Когато се прибра вечерта него го нямаше, а тя трябваше пак да пътува. Този път не сама, а с бившия си приятел. Трябваше да го вземе от съседния град. Остави бележка на масичката и излезна. Колата запали бързо и по нищо не личеше ,че ще и създава неприятности по пътя. На кръстовището Павел я чакаше, така както се бяха уговорили през деня. Не го обичаше, но не я бъркаше да го закара до Пловдив.Там щял да урежда наследство от починалата си леля. Гюла си правеше сметката да и върне заема, който му беше дала преди година и да си вземе още толкова, като лихва, пък ако се наложи ще си и легне с него не и е за първи път. Преди да я познава Павел имаше много пари, но сега остана само на подаянията на близки и познати. Майка му и баща му бяха починали в болница след тежка катастрофа. Гюла се надяваше до вечерта да свърши с всичките тези задължения и да се прибере обратно. Никой не трябваше да разбере къде е ходила.Чак по тъмно Павел се появи с документите и парите в ръка.Тя беше обиколила почти всички магазини и заведения докато го чакаше. Беше и на гости в стария Пловдив на един художник. Приятно си прекара с него , но той нямаше пари, не му купуваха картините въпреки , че бяха много хубави. По тъмно потеглиха обратно за София. Никога не е карала и то по тъмно с такава голяма скорост. Сама се учуди на смелостта си, но искаше да се приберат преди полунощ. На един завой колата се унесе и полетя надолу в пропастта.
Слънцето надничаше през стъклата на прозореца и галеше с лъчите си бледото лице на Гюла. Беше само със счупена ръка, рани по главата и сътресение на мозъка. Павел си отиде.Тя не можеше да заплаче, една сълза не пророни. Навярно карма. Майка му и баща му са си го прибрали. Мислише си за парите, от които нищо не взе. Не съзнаваше, че тя шофираше, че заради нея стана катастрофата, че тя е виновна за всичко. Ще се оправи, нейният ще плати и ще и се размине. Така си мислеше Гюла и се самоуспокояваше. Изписаха я бързо от болницата , но разпитите продължаваха. Една вечер нейният любим и заяви, че повече пари не дава, за да плаща за нейните глупости, които върши и то с други мъже. Майка му била на същото мнение. Гюла разбра, че майката решава нещата и го натири още същата вечер. Щял да я съди и да си иска парите за апартамента, които и дал да си го доплати, за колата, за всичко. Гюла беше бясна. Пусна си музика и започна да се налива с алкохол. Трябва да е била много пияна щом не е разбрала, че е заспала паднала на терасата. Когато се събуди я тресеше и главата много я болеше. Явно още не и е минало от катастрофата, а тя глупачката се и напи. Беше гладна, а не и се искаше да си поръчва храна. Реши сама да си сготви. Поне едни яйца можеше да пържи и боб да вари.Нямаше време за боб , затова се зае с яйцата. Солта в солницата беше свършила, затова се наложи да рови в шкафа за големия плик със сол. Намери го, но забеляза, че беше вързан с конец, а не си спомняше тя да е правила това. Изсмя се на себе си и отсипа в солницата сол. Опита я. Сол беше, но някак си горчеше. След толкова напиване какво ли очакваше. Устата и миришише на тоалетна, но беше много гладна и бързаше да ги изпържи. Яйцата бяха готови, но и се зави
свят. Помисли си, че е от алкохола или от сътресението на мозъка. Започна да се храни и ядеше с такова настървение сякаш е за последно. Така и стана. Намери я приятелят и паднала на пода в кухнята с вилица в ръка. На погребението и дойдоха най големите и врагове. Приятелите, колежките и ги нямаше. Нямаше го дори и баща и. За твърде краткия си живот беше видяла, изживяла всичко и трябваше да си плати за това. На земята съд нямаше за нея, нямаше и да има, но горе....

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:36

САМА

Справяше се сама. Миналото лято и сега. Близките и бяха далече. Работата в градината и беше любимото занимание. По цял ден се ровеше в пръстта. Беше си наела едно младо момче от селото да и помага за тежката работа. Косьо беше вече мъж, какво ти момче. Доказваше и го винаги, когато тя пожелаваше и се чувстваше самотна. Хранеше го, даваше му дрехи останали от децата и. Това му беше и работата-помагаше на такива като нея. В селото имаше много такива самотни и сами жени. Веска беше решила Косьо да работи само за нея и да си го купи.Така правеха всички по заможни женички. Но днес се наложи да се покаже с него в селото. Трябваше да купят някои неща за ремонта на бараката. Минаха през центъра на селото, което минаваше за курортно селище. Одумаха ги бабичките насядали по пейките.
-Веске, къде сте се повели? Косьо ли ще пременяваш? Кога ще го женим, а?
-Вие гледайте да омъжите вашите внучки, а Косьо го оставете на мен. Аз съм му намерила мома от града.
-Ба, то коя ли мома ще го вземи, като разбере, че ти е аргатин.
Веска се направи, че не ги чу и смигна на Косьо. Когато се прибраха се беше стъмнило. Кучето ги посрещна на прага. Плати надницата на Косьо и му предложи една ракия преди вечеря. В последно време Косьо доста често оставаше за вечеря, но тови път отказа. Очите му ,като че ли се бяха уголемили, едни такива мътни -сиво сини. Придърпа Веска към себе си и я привлече към спалнята, която и се стори твърде далече. Веска очакваше този момент, не се срамуваше от момчето, което можеше да и бъде син. Просто решила бе да го направи. Какво пък, тя му плаща и за работа в двора, и в къщата. Мигар това не е работа. Изсмя се на глас и изключи всичките си телефони. Косьо също се смееше разкопчавайки блузката на Веска. Любеха се, като за последно. Веска се учудваше на себе си. В секса със съпруга си беше съвсем друга. Не можеше да се оплаче от липса на внимание, на любов, но някак си желанието и там го нямаше. Всичко правеше по навик, затова и бягаше от големия град през лятото и се скатаваше тук в дълбоката провинция.
-Веске, къде си ма? Покажи се. Дай ми онази твоята машинка, дето я донесе от града да си разбия яйцата за кекса пък ще ви почерпя после.
Тази сега пък намери да ми идва на гости, си каза наум Веска. Облече се набързо, вчеса косата си и излезе на двора.
-Ето ти миксера, но внимавай, когато работиш с него, че миналия път се наложи Косьо да го поправя.
Изпрати комшийката си и се запъти към банята. Там Косьо я очакваше усмихнат, щастлив и доволен. Обгърна я с две ръце и се потопиха във ваната. Определено в секса си допадаха въпреки разликата в годините. Като огладняха Веска излезе от ваната и изпържи няколко яйца. През деня не и остана свободно време да сготви. И утре е ден се успокои сама и изпрати Косьо. Смрачаваше се, а Косьо нямаше право нощем да остава в къщата сам с нея. Знаеше , че все някой ще каже на съпруга и с кого замръква и дали сама спи нощите. Комшийките и само с клюки се занимаваха.Тя беше пострадала миналата година. Беше наела дърводелец от града и нямаше как да не преспи във вилата.Работата беше за два три дни, но си искаше майсторлък. То нищо и не стана с него, но Веска го отнесе. Съпругът и беше побеснял. Беше и забранил до есента да стои сама във вилата. После забрави, мина му. Но сега вече с Косьо ще стане голямата работа ако разбере. Пък и Веска държеше на момчето. Много и допадаше и се чувстваше млада, много по млада, когато Косьо е около нея, с нея.
Веска се прибра и си пусна телевизора. Замръзна на мястото си, когато чу името на съпруга си. Катастрофа. Беше забравила да си включи телефоните. Включи ги и видя, че никой не я е търсил. Поуспокои се, но нямаше връзка със съпруга си. Никаква. Постоянно отсреща даваше свободно.
Децата и бяха в чужбина и Веска реши да им се обади. Пак нищо. Щеше да полудее. Доста е далече града пък и нощем как да пътува. Шофираше добре, но все пак не смееше да тръгне сама на път през нощта. Мина и през ум да извика Косьо , но се отказа. Много съмнително ще стане. Не мигна цяла нощ. Рано сутринта синът и се обади.
-Мамо, спокойно. Приеми нещата такива каквито са. Примири се със съдбата.
-Какво става? Баща ти къде е , жив ли е ?
-Жив е. Нали ти казах да се успокоиш. Навярно си разбрала, че татко не е катастрофирал в България.
Тук в Германия медицината е добра и лекарите обещаха да направят всичко възможно да не остане в инвалидна количка.
Веска изкрещя и изпусна телефона. Застраховките там и всичките му други неща ги имаха и той и тя, но как щеше да продължи животът и?! Децата и живееха в чужбина и тук тя трябваше да стане нещо, като нейния Косьо. Не посмя да пита за пари, засрами се от сина си, но настояваше да тръгне веднага за Германия. Синът и каза, че няма смисъл, защото е уредил транспорта до България и двамата с баща си пристигали след два дни. Общо взето съпругът и бил добре с разсъдъка си, но засега е в инвалидна количка. Бил е с жена в колата, но синът и не пожела да каже с коя. Защо ли изобщо и каза. Веска се надяваше това да е секретарката му, но не беше сигурна и това я подлудяваше. Тези два дни и се сториха цяла вечност. Седеше по цял ден пред телевизора и блуждаеше. Беше оставила ключ за вилата на Косьо и се надяваше да не неправи някоя глупост. Не знаеше дали ще си остане със съпруга си в града или ще живеят на вилата поне през лятото. Но пари, средства откъде? Нямаше си представа. Готови пари се свършват рано или късно.
-Добър вечер, мамо!
Веска се хвърли на врата на сина си и заоплаква, като на умряло.
-Къде е баща ти?
-Вън в колата.
Когато видя съпруга си Веска онемя. Не можеше, не искаше да повярва, че това е нейният Мильо. В стаята влезна и придружаващият го лекар, който и обясни как вече трябва да се държи със съпруга си и какви грижи да полага за него. Известно време не трябва много да говори с него, разпитва....
Само основни неща за храна, облекло, тоалет... Веска се опита да получи отговор на въпроса с коя жена е бил Мильо в колата, но безуспешно. Медиите също премълчаха. Нправи се на сърдита пред сина си, но и така не можа да изкопчи истината. Само разбра, че жената е със счупен ляв крак. Както и да е , станалото станало. Нищо назад не може да се върне. Но защо с любовницата си би тръгнал за Германия, където живее синът им? Навярно Германия не им е била последната спирка. Веска се сети за една стара любов на Мильо, когато той живееше там някъде, но в коя точно държава не помнеше. По едно време Мильо бе тръгнал да се развежда, но децата им го спряха. Веска търпеше дългите отсъствия и имаше защо. Мильо носеше големите пари в къщи. Но отсега нататък как ще я карат и тя не знаеше. Лекарят каза, че може и години да отнесе лечението на Мильо. Един месец поне трябваше да му се осигури спокойствие, да е далаче от много хора. Решиха да живеят във вилата, докато времето позволи, а за зимата ще му мислят после. Веска се надяваше на чудото -Мильо да зхвърли тази инвалидна количка колкото се може по бързо.
Мина повече от година , но Мильо не се оправяше. На Веска вече започна да и писва. Добре че имаше до себе си Косьо, но и той започна до и иска по начесто пари. Парите свършваха , а от децата си не желаеше да взима. Те и без това достатъчно и даваха. Тогава изведнъж и хрумна да замине. Повече от глупаво е , но нямаше друг избор. Иначе до края на живота си се обричаше, като гледачка на човек в инвалидна количка. Двете операции не бяха сполучливи и Веска вече на нищо не разчиташе. Децата обещаваха да изпращат пари, но Веска не виждаше смисъл в това да се харчат пари за един жив труп. Не се срамуваше,че вече мразеше Мильо. Тя не беше вече млада. Искаше и се да изживее спокойно последните години от живота си. Искаше и се да живее, като бял човек, както казваха старите хора.
Тази нощ бурята не спря и Веска реши ,че сега е момента. Извика Косьо и му разказа плана си. Той не пропусна да и повтори, че за тази работа иска много пари. Приготви дрехите си-най необходимото.Даде прписпивателно на Мильо и след час колата се носеше по главния път на юг. Мислеше да остави във вилата Мильо, но Косьо я разубеди. Каза и че е много по добре да вземат Мильо със себе си. По пътя всичко може да се случи и така ще се оттърват от Мильо. Още един два километра и щяха да бъдат вече на турска земя. Веска беше погрижила за всичко. Децата и знаеха, че отиват да се поразходят до съседна Турция. Мильо все още беше с разсъдъка си, но в последно време много пиеше. И тя му даваше. Нарочно или не , наливаше му чаша след чаша. Така стори и сега-алкохол със сънотворно. Изобщо не искаше да мисли за после. Косьо и обеща, че всичко ще стане , като във филм. Така и стана. Когато стигнаха вече на турска земя Косьо свърши това, за което тя му беше платила много, премного. Спряхя на един осър завой и Косьо хвърли клечка кибрит в резервоара. Последва взрив.След него втори, трети.....Беше два часа след полунощ и на това разчитаха. Другото беше вече лесно.
Косьо беше доста по млад от нея и децата и не повярваха на клюките, а в съда нищо не се доказа. Тя просто добре плати на адвоката си и не само на него. Косьо се върна в България с парите на Веска, а тя предпочете да живее сама, където и да е . Като начало се устрои при сина си в Германия, но знаеше, че рано или късно ще се върне в България. Знаеше, че няма да намери спокойствие цял живот.
-Мамо, още малко и сме си удома. Колата се носеше по пътя и случайно или не синът и пусна българското радио. Звучеше любимата песен на Мильо -"Излел е Делю хайдутин". Веска не издържа и се разплака. Нямаше смисъл, знаеше го, но не можа да се въздържи. Когато пристигнаха всичко и се стори пусто и глухо. Изпрати сина си до аптеката за някакви лекарства и се заключи в стаята. Не искаше, не можеше да се върне в онази вила. Не искаше да живее сама. Синът и бе обещал, че след една година ще се върне завинаги в България. Съпругата му е съгласна, но Веска знаеше, че това е лъжа. Представяше си нещата по иначе, а те излезнаха други. Извади всичките лекарства, които и бяха под ръка и нейните, и на Мильо. Изсипа ги в една чаша и започна да ги пие по две по три наведнъж. У сещаше че заспива.Чуваше много глухо гласа на сина си, блъскане по вратата. После.....после нищо. Потъна в бездна, където я водеха Мильо и Косьо. Така и не беше разбрала, че Косьо беше нападнат и убит, навярно от платени убийци.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:37

ПО СИЛНО ОТ СМЪРТТА

Не можеше да понесе собствената си гибел.Това бе падение.Той, всички го знаеха кой е той, а сега някаква си ..... му се вреше в живота. Опитваше се да я забрави, повтаряше си, че я ненавижда, но я търсеше навсякъде с душата и тялото си. С нейното име и образ заспиваше и което е по страшно се и събуждаше. Чуваше гласът и когато се хранеше, нейните песни. Пред него е пяла само веднъж, но това му стигаше. А толкова много я искаше, да я има, да е до нея. Тя се отнася пренебрежително към него, към неговата любов. Дали пък любов беше това? Той знаеше, че е . Че това е голямата негова любов и именно за това се мъчеше да забрави, да намрази Невена.Толкова много тези две желания се преплитаха в него, че имаше чувство, че ще експлоадира.Тресеше се цялото му тяло ,когато я видеше. Къщите им бяха една до друга и за него нямаше
спасение.Трябваше да замине далече или да продаде къщата си. Какво пък , къщата си е негова и сам решава. Но това го подлуждаше още повече. Как заради нея, заради тази..... да взима такива глобални решения в живота си. Тя, коя е тя? Една пропаднала жена, красива уличница. Няма мъж в селото , с който да не е била и въпреки всичко тя привлича мъжете, а него направо го убиваше. Когато го погледнеше с онези черни очи той потъваше километри в земята. Веднъж леко я докосна, случайно и след това два дни беше като луд. Нещо имаше в тази жена, нещо магнитно. Мъжете се лепеха по нея и нямаше оттърване.Тя ги опропастяваше и разоряваше. С всички до един се подиграваше. Горан знаеше, че и с него така ще стане, затова се страхуваше да я има, но много я искаше. Както си седеше на пейката пред къщата забеляза Невена да се прибира.Тя живееше сама и не се криеше от никой, не се срамуваше от това, което вършеше.
-Здравей, Горане! Мене ли чакаш?
-Ами не, такова....припичам се на слънцето.
-Тази твоя котка, дето си я прегърнал, още ли не е родила? Нали не я пускаше на двора и все при котарака на Ценка я водеше. Как вървят там нещата?
Горан се смути, но беше само за миг.Той беше загубил тази способност да се изчервява, но пък сърцето му...това неговото сърце заби толкова силно, че направо му прилоша.
-Недей така, Невено! Знаеш, че аз тебе си харесвам, но ти все нямаш време за мен.
-А какво ще ми дадеш, Горане? Аз съм свикнала мъжете да ме глезят, да ми угаждат.Ти какво имаш?Зная те аз, живееш само с мечтите си. Няма кой да ти прекопае и лозето. Котенца, виж тях можеш да ми подариш. Две са ми достатъчни.
Горан не сваляше очи от Невена, опита се да я прегърне но тя впи жесток поглед в него и той я пусна.
-Остави ме, не разбра ли, че няма да стане таз дето си я намислил? Виж, ако свалиш оградата и ми препишеш къщата си, става. Невена се изсмя и се скри от погледа му за броени минути.
Това не можеше да се търпи повече. Горан влезна в мазето си, наточи в едно шишенце от най върлата ракия. Изкъпа се и се нагласи, като за сватба. Не се сдържаше вече, нещо го теглеше постоянно към тази блудница. Кучето и го посрещна на двора, но го познаваше и го пусна да влезе. С мътен поглед нахълта в стаята , в която мислеше, че Невена спи след среднощните си оргии. И позна. Невена беше заспала, като кротко агне свила се на голямото легло. Беше гола, чисто гола и в стаята се разнасяше аромат на скъпия и парфюм. Горан пристъпи, приближи се до нея и започна да я гали.Тя спеше непробудно, като умряла. Дали пък не беше пияна, но кога пък да е успяла, се питаше Горан и продължаваше да се наслаждава на красивото и тяло. Той усети и друга миризма, която се разнасяше около нея. Изтръпна и за миг съжали, че е дошъл, но прегърна Невена и я покри с цялото си тяло.Тя отвори очи, едни такива блуждаещи и не каза нищо,само му се усмихна. Това му беше достатъчно.Тази жена беше огън. Горан не усети кога се беше съблякъл, целият гореше и се тресеше. Ръцете му не спираха да я търсят, устните също. Тя беше неговата богиня. А той глупакът си мислише, че я мрази. Как се мрази такава жена. Невена се мяташе, като мряна в леглото, а Горан не спираше. Не можеше да се спре, проникваше в нея пак и пак....Такова удоволствие досега от друга жена не бе изпитвал. Беше щастлив, наистина много щастлив. Нямаше време да мисли как така тя го допусна. Страхуваше се, че всеки момент ще скочи и ще му посочи вратата.
-Ти си била такава, затова...
-Каква съм? -като в сън измънка Невена.
-Истинска жена!
-А каква да съм?
Горан не искаше да говори, взе на ръце Невена и я понесе из стаята. Продължиха в другата стая. Там нямаше тази миризма, която той усети освен аромата на парфюма и.
-Няма да ме изгониш, нали? Твой съм и ще идвам, когато пожелаеш. Само не ме гони, моля те! Обичам те, миличка!
Невена не го виждаше, не го и чуваше, държеше се доста различно от тази Невена, която той познаваше.
Отвън се чуха викове.Търсеха Невена.Тя се свести, облече се и го остави гол голеничък проснат на леглото.
-Горане, беше каквото беше.Трябва да излизам.
-Къде, за дълго ли?
-Да сме наясно, не можеш да ми държиш сметка.
-Но ти не си в състояние да излезнеш сред хората.
-Не ме обиждай, а погледни себе си. Хайде, омитай се!
Горан не искаше да повярва, че пред него стои вече онази, другата Невена, лошата...
-Чуваш ли ме, излизай! У вас ще се изкъпеш. Ето ти четка за коса, засега това ти е достатъчно. И друг път няма така да се вмъкваш в леглото ми , когато съм....
-Каква си?
-Много искаш да знаеш. Хайде, не ме ли чуваш, върви си!
Горан нищо не виждаше, пред очите му беше тъмно, а беше ден. В къщи го посрещна само котката, около нея с няколко бели котенца. Как е успяла да роди и то без него. Сам се учуди на разсъжденията си.
Вън пееше птичка и на Горан му беше леко на сърцето. Знаеше, че Невена няма да му устои в бъдеще, трябваше му само време, търпение, голямо търпение. И тя е човек, и на нея и беше нужен някой , който да я обича, така както той я обичаше. Взе две котенца и се запъти към къщата и. Почука, но никой не му отвори. Вътре се чуваха мъжки гласове. Накрая излезе един едър, доста стар мъж и му се сопна:
-Какво искаш? Невена е заета. Върви си!
-Аз такова, котенца и нося.Тя много ги искаше. Мъжът дръпна кашона , в който Горан ги бе сложил и го запрати надолу по стълбите. Хвана за ръката Горан и го повдигна от земята.
-Ти не разбра ли? Нямаш работа тук и да не си стъпил повече.
-Искам да видя Невена, само да я видя!
-Не може, казах ти. Заета е.
На следващият ден той не видя Невена, не я видя и на по следващият. Носеха се слухове, че е заминала с някакви едри мъже в града.Там щяла да живее.
Горан се прибра, затвори се в стаята и заплака, като малко дете. Чак сега разбра коя, каква е Невена.
Не било само това, което си мислеше досега. Колко много има нужда от помощ, а той не можеше да и помогне. Напротив, навреди и. Имаше чувство, че полудява. Прескочи оградата -по друг начин не можеше да се влезне в двора на Невена. Видя, че всички врати бяха заключени и запечатани. Съзря на простора една нейна рокля, взе я и започна да я целува. Плачеше не, а виеше, като ранен звяр.Така го намериха прегънат на две, здраво стиснал роклята на Невена. Замръзнал завинаги. Потопен във вечен сън.
Никой не я позна. Беше, като царица. Излезна от една голяма кола с няколко мъже. Всички държаха някакви документи в ръцете си. Огледаха двете къщи, писаха нещо и после така, както дойдоха си тръгнаха. С никого дума не обелиха. По късно се разбра, че Невена е получила наследство от Горан -къщата му с голям двор и котките, които след смъртта му никой не видя.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:38

ПРАСЕТО

Търкаляше се прасето в кочината си и колкото повече се търкаляше по хубаво му ставаше.Не си знаеше породата, но това не го бъркаше да държи на своето аз.Източно-балканска свиня му викаха, но му се щеше да е така рядко срещаната порода куне-куне
тъкмо британската телевизионна водеща Джонатан Рос ще си го купи.Тя си пада по тази порода пък и прасето си обичаше изявите дори и тук в кочината.Нямаше значение колко братя и сестри ще го гледат.То беше адски изобретателно, чак мехура му се пукаше от кеф.Но за какво му е този мехур-очите, очите му бяха по важните.Били свински! Каквито и да са ,но са червени и на фона на черната кал,с която беше покрито блестяха, като две червени маниста.Прасето вършеше толкова свински неща, че му беше омръзнало да чува ругатни по свой адрес. Грухтеше и се правеше,че не чува.Вършеше си свинските неща необезпокоявано от никой.Беше му хубаво.Не можеше да се оплаче.Стопанката му носеше редовно храна, почистваше редовно кочината, но нещо му липсваше.Самото напрягане да се опитва да мисли го изморяваше, затова я караше по лестният начин.Яде, търкаля се така както само то можеше и спеше.Сънят му бе прасешки, какъвто му бе и животът.Беше видяло какво стана с неговите братя и сестри.
Знаеше, че и неговото е неизбежно само дето не се досещаше защо още не са го приклали.Имаше килограмите, които му тежаха, имаше ги и хората за софрата.Прасето си очакваше съдбата,но въпреки всичко с всеки изминат ден животът му ставаше все по мил и по скъп. Прасешки живот или живот на свиня-все тая, но прасето гледаше на нещата не точно по свински.Знаеше, усещаше,че всичко около него е много по свинско и то просто бе перлата в този свински живот.Но тази сутрин нещата не бяха като всяка друга сутрин.Стопанката не му донесе храна.Чуваха се много гласове откъм къщата.
Неспокойно му беше.Каквото и да става едва ли точно днес ще го заколят,но все пак знае ли се.Започна да грухти по силно и излизаше така, че грухти, защото е гладно,но то си знаеше,че не е затова.Беше вече сигурно ,че днес денят му ще е хоследен от свинският му живот.Бутна с муцуна вратата на кочината и като никога тя се отвори.Разтича се из двора, подгониха го деца, доста деца непознати за него.Успя да види с малките си червени очички големи черни коли в двора.Изплаши се и не му беше до гоненица.Така или иначе нямаше къде да бяга външната голяма порта беше затворена.Реши да се скрие.Така и така ще се умира, но поне не искаше да е храна за тези чужди хора.Не ги видя всичките.Само един от тях видя и му беше достатъчно-едър, широкоплещест с голяма, гола глава.Прасето се спря за миг пред него и впери червените си очички в човешките.Нищо.Гледаха пусто и мъртвешки.Нямаше страх, радост,нищо в погледа на човека.Не помръдна от там, а беше и гладно.После...нищо.Дойдоха няколко още като този човек и го хванаха.Привързаха го за вратата на кочината.Май заради него я бяха свалили, а преди това не заключили.Последното ,което прасето видя бяха много хора над него и всичките едри, потни с ококорени очи. Не видя ножа.Квичеше колкото сила имаше, но хората си разговаряха спокойно и ....толкоз.Като че ли никой не го чуваше.В миг всичко утихна и потъна в мрак.Пренесе се в друг свят -различен.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:38

НЕРАЗБРАНА

Тя беше българка, по душа българка,защото след толкова много завоеватели на Отечеството и досега можеше ли да се докаже чистата българска кръв? Разхождаше се по улиците на града, чуваше гласове на деца.Малките просто играеха, а по големите пиеха, да, пиеха бира в стъклени тъмни бутилки.Тя знаеше,че е под съмнение съдържанието на бутилките след като тези най много петнадесет годишни деца подвикваха на възрастните минувачи и то доста неприлично.По пейките пред жилищните блокове беше пълно със скучаещи хора предимно жени и старици, които си разказваха сериалите от всички канали по българската телевизия.Беше и болно, мъчно, плачеше и се,но се сдържаше.Чакаше да остане сама и да отпусне душата си на воля. Пред компютъра все по рядко се застояваше. Итнернета и той бе продаден -не български. Отказала се бе от Българска телевия, изобщо от телевизия.Това не беше българска национална телевизия щом като излъчваше на турски език български новини.Всички сапунени сериали караха хорицата да летят в облаците-в свят от мечти, да не виждат какво става на земята долу, в България. Диана се опита да изгледа поне една серия от турският сериал-"Мелодията на сърцето".Не можа да издържи на увиването в типичната ориенталска музика на турският сериал. Не можа да издържи и на сантиментализма не само в музиката и сюжета ами във всичко. Беше на гости и все пак трябваше да спазва благоприличие. Но след като Бояна и каза,че след този турски сериал-серия, започвала друга серия от друг турски сериал за Шехерезада"1001 нощ" Диана не издържа и скочи от стола.Предпочете въздух, природа и излезна. По нея Бояна и крякаше, че това били само филми и какво че са турски .За да допълни чашата я информира, че тези дни започвал нов турски сериал -"Перла" по друг канал на българската ни телевизия.
Диана хлипаше по улиците и се питаше толкова ли си нямаме по свестни български филми, по смислени ние българите. Къде е "Тютюн", "Козият рог"...в който всички артисти изпълняващи положителните роли измряха. Имаме и от по новите български филми толкова хубави, не такива сладникави сапунки -португалски,аржентински,испански,
венецуелски,марокански,турски... чужди продукции от майната му, пускани по нашият ефир по поръчка. Коя е поръчката е повече от ясно. Не разбираше братята и сестрите си, болеше я за децата на България, за идните поколения.Стигнави, не такива сладникави сапунки -португалски,аржентински,испански,
венецуелски,марокански,турски... чужди продукции от майната му, пускани по нашият ефир по поръчка. Коя е поръчката е повече от ясно. Не разбираше братята и сестрите си, болеше я за децата на България, за идните поколения.Стигна брега на реката и седна. Загледа се в отвъдният бряг, а там живееха румънците.С какво по лоши бяха българите та дори румънците ги изпревариха във всякакво отношение. Питаше се ред, ред въпроси и нямаше кой да и отговори. Душата и бе пълна с любов, но нямаше кого да стопли, защо да я показва? Този неин народ спеше, дремеше, омагьосан ли беше?Студени очи я следваха навсякъде и въртят, сучат все до пари допираха. Диана знаеше,че това не е само заради суровия, тежък живот в България.Нали народът сам трябваше да си избира начина на живот? Диана знаеше какво бе избрал нейният народ-бягството. Народът и бягаше в пълен и преносен смисъл. Бягаше от себе си. Но това бе невъзможно.Невъзможно беше да избягаш от себе си.Там в далечните страни българинът намираше само парите за които е жадувал тук в Родината си, но се продаваше на ниска цена, продаваше здравето си, здравето дори на децата си.
Диана знаеше добре,че и там далече от Родината си българите не намираха спокойствие. Беше чула как българи се карали и биели помежду си,за пари разбира се, излагали България. Тя не можеше нищо да направи. Такива като нея се брояха на пръсти. Започна да хвърля камъчета във водата и да изрича желания. В този момент чу зад гърба си гласове. Мъжки бяха и тя се скри в шубраците. Наблюдаваше между листата гледката, а тя не беше хич приятна. Двама едри мъже на около четиридесет години водеха със себе си едно момиче. Момичето беше много слабо и едва ли имаше двадесет години. Спряха се на мястото точно където тя беше седнала и се загледаха в отвъдният бряг. Беше чувала за отвличания на деца, момичета, но през Румъния не знаеше да става това. Пък и момичето не викаше. Беше като пияно. Смееше се някак си не истински. На Запад съвсем близо беше и сръбската граница, но Диана не поиска да мисли страшни неща. Само чу и разбра,че единият от мъжете не е българин. Тогава съвсем се изплаши и затаи дъх. Стана и студено посред лято. Момичето беше облечено доста добре, доколкото Диана разбираше от маркови дрехи. Но си простееше.Тя се убеди,че такива бедни момичета най често стават жертва на онези...с многото пари.За миг се сети за един случай в милионерско семейство,където синът отиде в Затвора. Парите на родителите му не помогнаха. Всеки си носи кармата.Чужденецът извади телефона си и започна разговор на език, който за Диана не беше известен. Онези двамата седяха и се ослушваха. Краката на Диана изтръпнаха, но не смееше да помръдне. Беше много близко до тях. И Диана не разбра откъде се появи една лодка. Лодката не се виждаше цялата,но тези двамата подскочиха. Чужденецът хвана за ръка момичето и го поведе към лодката. Другите тръгнаха след тях. Диана се чудеше да коленичи ли поне така както е клекнала в храстите, но не посмя да помръдне въпреки че вече те бяха по далече от нея. Беше убедена,че имаха оръжие. За миг си помисли,че е героиня от някакъв филм,но беше убедена,че не е и сапунен сериал. Нещата бяха много сериозни, защото започнаха крясъци и успя да види книжни пари във водата. Непознатият лодкар плуваше и ги събираше. Диана разбра ,че тук не става дума за проституция,а за нещо по страшно.Не успя повече да види, но видя след време пак лодката да се отдалечава в посока Северозапад.Тъкмо си мислеше да излезне от скривалището си чу стъпки и ...в ужас видя чужденеца.Той явно не се беше качил в лодката. Носеше в ръцете си една черна чанта и пушеше нервно.Диана се молеше да не се сети да седне на същото място,където бяха преди да дойде лодкарят с лодката. Провървя и и този път. Чужденецът отмина храсталаците и се запъти към града. Диана постоя поне още час така скрита,прималяла. Лодката се беше изгубила от погледа и,а чужденецът се сля в една точка далече там на края на правият път. После започваха завоите. Диана не посмя,въпреки всичко не посмя да излезе, не знаеше от другият бряг дали някой я наблюдаваше. Изчака да се стъмни и страх не страх по тъмно потегли към къщи. Когато се прибра трепереше цялата и си каза сама-Ето ти,Дидке,емоции наяве. Нали ги искаше?
Изкъпа се, хапна няколко плода и побърза да изгаси и да си легне.Спа неспокойно, а сутринта я събуди телефона. Викаха я в общината. Беше убедена, че е по вчерашният случай,но си повтаряше обратното за успокоение.
-Влезте госпожице.
-Добро утро-смутолеви Диана и се загледа в малките сиви очички,които я изпиваха с най малки подробности.
-Къде бяхте вчера? Разкажете всичко.
Диана разказа всичко, но не спомена за хората на брега, за лодката и за това че се е крила. Забеляза, че не и се ядосаха. Явно не знаеха всичко, а само предполагаха.
-Имали сте доста спречквания по улиците на града и в дома на Бояна.Нали ви е приятелка?
-О не! Не ми е точно приятелка.Аз плаках по улиците, как да се карам с хората? То не може и двете. Поне аз не мога това.
-Вие знаете, би трябвало да знаете,че в града ни има доста голям процент турско население.
-Знам,господине, но не знам колко те са турци и колко аз съм българка.
-Много смело започваш, а как ще свършиш? Я сега кажи този човек виждала ли си го вчера някъде, но не лъжи.
Показа и снимката на един от вчелашните мъже които тя видя, но не беше чужденецът. Поуспокои се, защото беше убедена,че онези двамата с лодкаря са отпрашили отдавна от българският бряг.
-Не, не познавам този човек, не съм го виждала. Като че ли не е тукашен.
-А в колко часа се прибра,момичето ми?
-Ами късничко беше. Аз се разхождах по брега на реката. Бях доста ядосана на някои хора.
-Ммм...И не те ли беше страх все пак толкова късно да се прибереш?
-Господине, аз и друг път съм закъснявала. Не съм дете. Унесох се в мислите си на брега, а после и в движение, и не усетих кога се е стъмнило. Имам си проблеми и аз като всеки нормален човек.
-Добре де, добре! Хайде върви си и ще държим връзка с теб. Никакво излизане от града засега.
-За колко време?
-Поне две седмици.
-Благодаря!
Чак на улицата Диана си отдъхна.Когато се прибра беше прибледняла,като платно. Хвърли се на леглото и заплака. Усети, че някой я хвана за косите. Обърна се и видя чужденеца. Заболя я и изпищя. Видя същият този мъж-чужденецът и изтръпна. Разбра,че е в капан,но не бе сигурна,че е спал през нощта в дома и. Съжаляваше,че ходи в общината, но нямаше друг начин, а сега няма да може и до магазина да иде.Така си мислише Диана и наивно сама си вярваше, че като не е виновна не може да пострада.
По тъмно пищяха линейки и полицейски коли на улицата,където живееше Диана. Много хора се бяха насъбрали на купища и обсъждаха случилото се. Един старец минавайки от там им подвикна-Нали все тормозихте Диана с вашите сапунени сериали. Ето ви материал за истински криминален български филм.
Комшийката на Диана му се скара ,че няма страх и срам от Бога, и той млъкна.Старецът позна. Момичето беше спасено след няколко операции с кръвопреливания,но оживя, а чужденецът,който се оказа местен жител бе прибран на топло.За онези двамата Диана и до ден днешен нищо не разбра.Нима те са били от полицията? Никой не поиска да и отговори.Диана не дочака зимата.Беше си приготвила чантите още отдавна и твърдо решена да напусне града една сутрин замина.Къде,само тя си знаеше.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:39

ТЕЛЕВИЗИЯ И ИНТЕРНЕТ-
БЪЛГАРСКИ ПО ТУРСКИ


Олеееееее......! За първи път седнах пред телевизора-чуждият, защото аз се отказах доста отдавна от уж българската наша телевизия.Всичко започна с турските новини и с пеенето в джамиите на ходжите в Хасково и Кърджали-точно там, защото там съм ходила.После продължи с Догановата диктатура в моята България и дирибейството му,както и на неговият прототип Азис в женски форма -Галена.Отвратена съм -меко казано, защото да се лиша и от българските новини, които са повече от еднообразни все пак има голяма причина -човешка причина ако турците не признават националната.А колкото до многообройните шоута,брадъри и тем подобни направо изпитвам алергия. Дори смъртни случаи има на Сървайвър и то не един, но това продължава в името на парите, бизнеса. Отвратих се и от журита на певчески конкурси и то излъчвани пак по бълг.телевизия в които журиращи са такива които непознават дори нотите -като Мара отварачката-попфолк певица със спукана силиконова устица.Какво да гледам? Каква остана? Филми? Да ,но и те се подбират особено тези сериалчета-сапунки.Но не бяха само венецуелски и тем подобни, стигнахме до турски и то преди да бъде назначен за министър на културата в България турчин.Християнство и ислям.Та те са на два полюса, как може?! Та повода да пиша това е БОЛКАТА! Голямата ми болка,че народът ми се манипулира много ЯКО! И така на гостито не изтраях дори един час.Течеше по нова телевизия някакъв турски сапун-сантиментален, убийствен за българската нация изтощена дори психически. "Остави дъщеря ми!", "....не е твоя дъщеря, а е от.." "Тогава не ме насилвай" "Болестта се върна" "Обичам я" "Детето ми" и едни имена....азиатски меко казано. Как може , как е възможно да се затормозява психиката на българина с такива идилии и тежки драми, протичащи в напрежение,което убива всяка човешка психика.Къде сте психолози? Тези червени хладилници, шарени тапети-типична цигания, тези еднакви муцуни с типично азиатски черти ,с горна уста като човка....тези вторачени типично ориенталски погледи дори на жените,това едно и също ховтаряне до втръсване на тематика и сантиментализъм...и.т.н. И като капак по моята част-музиката -ВИЕЩА И С ТОЗИ АКЦЕНТ И ОРИЕНТАЛСИК "ЗАВОИ" ! О,БОЖЕ ПОМОГНИ НА БЪЛГАРИТЕ!
Това не е музика, това е един непрекъснато виене на турски инструменти,чийто звук се забива като пирон в мозъците дори на българите с най здрава психика.Това Е С ПОЛИЧЕСКА НАСОЧЕНОСТ,ПРОМИВАНЕ И ЗАТЪПЯВАНЕ НА
ДРУГИТЕ ЦЕННОСТНИ НЕЩА В ДУШИТЕ БЪЛГАРСКИ-ХРИСТИЯНСКИ! Защо и кой позволява това, на кои отгоре им плащат да се ЗАРИБЯВА ТАКА БЪЛГАРИНА-ХРИСТИЯНИНА С ЧУЖДАТА РЕЛИГИЯ под форма на филмчета.Вярно , гледаме и други филми много по ужасяващи, екшъни-американски най вече, ноооооо-те не са ислямиски, звучи друг тип музика и не се пипа така ловко ,не се рови и заразява с ОРИЕНТАЛЩИНА българската душа.Божичко, как леко така се погубва българското и културата ни -намериха ни цаката турците. С такива сапунки, които са близко до днешната човешка трагедия, драма в действителността ,такива се вплитат с ориета-музиката му и всичко. Народът се поддава, защото населението ни е застаряващо, младите хора повечето са навън в чужбина. Значи така виждам нещата.Условията на тежък живот в БЪЛГАРИЯ ПРОГОНИХА МЛАДИТЕ И ПО БУДНИ И УМНИ БЪЛГАРИ НАВЪН, А ТУК ОСТАНАХА ВЪЗРАСТНИТЕ,които са подложени на въздействие.....ДОРИ ПСИХИЧЕСКО И НАЙ ВЕЧЕ ЧРЕЗ ТЕЛЕВИЗИЯТА И ОБРАЗОВАНИЕТО.Разбира се, че си развалх гостито и се отказах от хубавото домашно вино ,но за сметка на това се отвратих за пореден последен път от МАНИПУЛАТОРИ И МАНИПУЛИРАНИ ."Дързост и красота" също е сапун, но къде къде е по друго.Макар че него не го гледах по една единствена причина- много са разточени сериите.И така мога да пиша до утре, но знам че доста най вече бабички са зарибени с тези сапуни и това е политическо СЪЩО. Повечето баби са от БСП,макар че в Съвременна България няма истински партии. Има само една-на престъпници, убийци и крадци! А БКП и БСП са две мноооого различни неща, дори не са партии, СДС Ии другите са просто проекции...Пълна трагедия сме! Затова писах пост, че ни оправя само Пиночет!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:40

БОЛКА ЗЕМНА, НО НЕ И ЧОВЕШКА

Та вървя си аз по улиците на моят красив и "чист" град. Около мене хора всякакви, но всичките в очите без онова
пламъче ,което твърдя че поне аз го имам-въпреки годините. Покрай мене минава старец прилично облечен и две момчета -от ония с черната боя. Изведнъж старецът изкреща и започна да вика за помощ.Обърнах се. И какво видях. Двете ромчета се кискаха и си вървяха спокойно , а старецът си обираше документите от земята. Едното от тях му било бръкнало в джобчето на ризата и взело личната му карта в пликче, в което е имало и други бележки и 20 лева.
Но явно са били свити в хартийка и затова са хвърлили иронично на земята пликчето . По грозното -старецът крещеше, беше в нещо , като криза, но никой не го чуваше въпреки ,че това се случи на улицата до Централният пазар, където беше пълно с хора , дори полицаи. Пред входа на близката банка седеше невъзмутимо бодигарда им и зяпаше в пространството. Попитах един полицай...Да не ги занимавам. Властта била такава , а и вече крадците и престъпниците посягали на живота на полицаите.Това , което в друга страна не се разрешава меко казано. Куцукайки леко старецът се влачеше подире ми. Дадох му акъл, понеже самата аз бях нападана поне три пъти тази година и то не само от цигани. Не само в къщи. И така, трябва да се бием, яко. Той посяга и ти, той с нож, и ти с нож, той с ... и ти. Тя с клетви и магии и ти .... Няма друго спасение в тази беззаконна държава. Ромите се самозабравиха, а турците дирибействат в България, но така си го е избрал народа. Тогава защо да го защитавам, този овчедушен народ, който мисли само за стомаха си и секс удоволствията си. Затъпяващ и .....зарибен със всичко. Говорихме си дълго със стареца и той се отби в първият магазин. Изчаках го, защото ми се видя чудно на неговата възраст в такъв магазин. Излезна и без страх ми показа -кама, една такава лъскава...Очите му святкаха , не беше луд, но ярост вече преливаше в очите му. Започнах тихо с приказки, неприсъщо за моя нрав. Казах чу,че няма смисъл да стигаме на нивото на тези крадци, апаши и убийци .Че и от българите има такива, но българите просто съдът не ги защитава, освен богатите българи.Че докато не се направи Лагер за тези уж бедни роми, в който да работят , а не само да крякат ,че нямало работа за тях и .т.н ,че когато законите ни станат валидни и за тях няма да спре този мор. В моето село е същата работа. След 17.00 часа жив човек няма по улиците, а ромите преселници с луксозните си коли цял ден и нощта особено се гонят с бясна скорост из селото. Патките и магаретат по улиците вече изчезнаха, та и кучетата. Откъде взимат колите ли, ами познайте. Раждат и ...продават -жива плът. А това че крадат и убиват особено домашните животни на кротките сами хорица им е патент. Никой не може да ги спре. Няма закони, но за тях . Роми убиха съпругът, синът на красива талантлива жена и дори имат наглостта да и предлагат пари за гробница, след като съдът ги оправдава. Жената след това е принудена да търси мъж с който да живее, дори семеен, само и само да е защитена от нападките на хората и мъжете след смъртта на сина и съпрууга и. Това е повече от ненормално за една държава. Няма БЪЛГАРСКА държава , писна ми мамка му, пропсувах! Когато ромката в една закусвалня ми взе чантата от масата ,където се хранех пред очите ми си го отнесе, въпреки , че тогава нямах подръчни средства освен нож и вилица . Полицията дойде чак , когато тя пусна кръв! На мене ми се размина само с изподрани ръце и китки -вените. Другата , която чакаше навън избяга. И въпросът беше - Защо съм я била, пребила беше по точната дума. Два дни ми отне даване на обяснения и ред подробности в полицията. След време тази красива циганка се опитала да обере богат бос и вече -дело. Пак мене потърсиха за свидетел. Беше жив цирк. Пет години ромката мота и се подиграваше с нашата съдебна система та и с обраните хора.Тя и роднините и бяха дошли с килограм злато по себе си. И накрая -нищо. Беше оправдана. Аз лично и казах, че ако на мене ми посегне втори път -вече няма да е жива. И тя ми благодари, забележете. Това си го спомних пътувайки вече в тролея, който беше пълен със стари хора. Улиците също. Къде са младите ? Нямаше кой да ми отговори, но беше ясно.Учениците по селата, за икономии .Там при баба и дядо да ядат от градината и да се самоотглеждат и самовъзпитават. Няма дете , което да има респект , да слуша баба си и дядо си . А да не говорим за изоставените деца от родители, които са тръгнали на печелбарство в чужбина. После учителите виновни . Прибрах се в къщи, което в последно време е най трудната част в ежедневието ми. Пред входовете купища бабички и дядовци , та и млади...по цял ден висят и клюкат и ...По пейките пияни мъже играещи карти, пред вратата ми...Нямам думи. Електронното табло струваше пари и сега работи, но външната врата на входа от години е разбита . Моята желязна врата, просто няма открита ключалка със системи я отварям, отключвам и заключвам. Винаги пред прага ми мазнотии разни поляти и дръжките на бравата ми омазнени, наклепани всеки път различно. През зимата едва не умрях. Цялата ми инсталация и ел.табло смених защото в дома ми отвсякъде хвърляше ток, дори и ел.крушките гърмяха на пет минути. Чез ли, комшии ли? Но ток се крадеше и краде. Тези няколко мутряги от входа ми, които искат парно , а болшинството не искаме -не можем да си го плащаме, та тези няколко вилнееха във входа, та и в блока и раздаваха "справедливост " на всеки , който се опъне срещу тяхното мнение. Начини различни -интриги и скандали и то не директно с тях, а с поддучени хора, най често възрастни и платени цигани. Дори и един млад мъж с постоянна регистрация на адреса на дома ми.Човекът му скефнало да си има две лични карти и толкова. Нямало закони да го накарат да се пререгестрира - там при жена си и децата си в другият вход . Полицията.Олееееееее...Та тя спи, по тежък сън и от народа. Възмущението ми растеше всеки изминат ден. Корупция, мафиотщина, престъпност..... се засилваха всеки ден , а българската нация застаряваше. Кой да скочи в България мила? Малкото млади -пияни, дрогирани, извратени още от сега или старците и бабите? Всичко свестно и добро изчезна , избяга навън. Тези които останаха са положени на психически тормоз и "обработване" дори чрез медии. Хапнах набързо чушка, домат и питка ръчно производство. Не смеех сирене, та то пращеше от палмово масло и всичко друго...менте работа. А за месо изобщо и не мечтая. Миналата седмица хвърлих царевично олио внос от Турция .Боже, как внасят и ни тровят не само със сапуните си, тези с които си измиваме вече само ръцете , а и тези по уж родната ни телевизия. Което дете е по свестно, красиво, добро, умно му се намира цаката -пропива се, дрогира се, става крадец , дори убиец...Как става това не ми е ясно? А мангалите не ги лови дори рак. При тях дрогата и алкохола е вид работа, но малко от тях я използват за себе си. При повечето поциганени по манталитет българи също. Гладна бях, но не смеех нищо да си наготвя. Та нали и продуктите са ...Навън беше по друго.Нали заведението носи отговорност все пак за предлаганата готова храна. Но май и това не е вярно. От една спаначена супа , подбъркана със съмнително яйце щях да умра преди седмици в закусвалнята на централния пазар в града. Добре че имах подръка активен въглен.
-Мира, не ме ли чуваш? Защо звънецът ти на вратата не работи?
Някой викаше, но навярно дълго не е идвал, защото още от зимата, когато гърмяха токовете в дома ми и оцелях по чудо, от тогава и звънецът ми си отиде. Няма оправия ми казаха ел.техниците посъветваха ме да бягам от тук. Но къде? Навсякъде е несигурно. Българската нация е болна. Няма човешки взаимоотношения, няма любов между хората, няма...И тези сайтове дори за запознанства са сексуално извратени, нагонни, но не и с истинска любов пълни. Там се поощрява престъпността -изнасилванията дори от там идват. Скарват майки и бащи, майки и дъщери, братя и сестри. И всичко чрез интриги и насилие , и то от там дето най малко човек очаква. Епохата на антихриста. Не ни е виновна тя.
Отворих вратата на Цвета и тя подскочи като ожилена.
-Какво си се разкрещяла?
-Ами то с крясъци става в този твоя блок и вход. Нали касиерката ви най силно крещи и ....
-То във вашия не е по различно. Кажи какво искаш? Нали имаш телефон, защо не ми звънна? Знаеш тук каква джунгла е .
-Защото исках да те видя лично.
-Ами щяхме да си определим среща някъде.
-Мммм...И я дошла, я не.Тука на прага ли да говоря?
-Влез.
-В най скоро време ще дойде един човек и ще те покани за някъде и за нещо. Няма да отказваш.
-Брей! Как става това?
-Моля те .Послушай ме, защото те виждам на какво приличаш. Ти не си робот , че да понесеш толкова много негативизъм отвън. Идва ти в повечко, меко казано. Дочух някои неща за тебе и нали съм ти приятелка...
-Не живея за хорско мнение!
-Не живееш, но живееш сред тази....
-Е, да се махам ли? И къде? И защо да бягам? Човек от проблемите си не може да избяга. Навсякъде "заразата" е плъзнала. Човечеството гние.
-Имаш шанс, Мире! Използвай го.
-Не, нямам шанс! Никакъв. Всичко това - болката е дълбоко в сърцето ми, отвращението...няма лек за тези неща, поне на този свят.
Часовникът иззвъня и това беше сигнал Цвета да си ходи.
-Довиждане. Благодаря за загрижеността ти, Цвето!
-Гониш ме?
-Не просто ти доказвам,че не се влияя от хорско мнение, че не слушам никой . Имам си глава на раменете и за разлика от децата ми слушам само нея. Парите, те изяждат човечеството, няма оттърване поне тук на Земята. Не съжалявам за нищо, каквото е писано ще стане. Ще се боря до последно и такава непокорна ще умра за резил на държавата. Ако това е държава.
Беше вече тъмно и само една звездичка блещукаше на небето. Как да я хвана? А толкова исках, толкова исках животът ми на тази прекрасна Земя, създадена за живот да е чист, потребен. Но уви. Хората не разбираха сериозността на нещата, виждаха всичко във временните удоволствия, да се наядат, напият, курорта, разврата , изневярата -о, тя бе задължителна. И не само тя. Никакви духовни ценности, никакви. Та чак и творци!На какво творци? На разни пози в секса? Или на фалшиви пари? Все тая, все едно и също. Колелото се върти, както и Земята, звездичката свети и като че ли говореше -Ела при мене, зарежи този коварен, мръсен свят. Земята ти вече плаче от хората, които я разсипват. Опитват се и небето, слънцето, но там няма да стане, то ще ги изгори, ще ги подпали. Ела при мен такава чиста. Няма да приемеш този земен живот. Няма да те прекършат . Не се убивай заради хората те не го заслужават. Ела пре мене горе, опитай се, полети. Можеш го. Повярвай ми -има живот горе, има го . Нима не си сънувала ...истината ? Знам че си, затова само една крачка и си спасена. Спасена. С тази дума посегнах към чашата И....... заспах.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:40

ТЯ И ДЯВОЛА

Гледаше се в огледалото и не може да се познае. От онова безгрижно малко момиченце, което тичаше по брега на реката, гледаше отвъдния бряг и си мечтаеше да иде там, да опознае света, от това момиченце нищо не беше останало.Какво направи живота с нея или просто така е кодирана? Питаше и се взираше в огледалото с нейните очи, но отсреща я гледаха други две -студени. Времето се разваляше, болката по цялото и тяло разстилаща се и пропиваща навсякъде с пипала на октопод го доказваше. Болеше я навсякъде, пиеше си редовно и обезболяващите хапчета, но това не помагаше. Многото интервенции по тялото , на които се бе подложила, а сега вече няма как да спре си казваха думата и тя бе една -болка. Болка - физическа, освен онази другата вътре в сърцето. Тази болка я носеше от малка още когато беше излязла на улицата да изкарва прехраната на семейството си. Беше жена с характер. Сестра и беше по друга, макар че всички казваха, че е по талантлива от нея. Благодарение на характера си постигна много и нищо. Нищото само тя си го знаеше, пазеше го вътре в сърцето си, къташе го, криеше го, искаше и се никой да не се вглъбява толкова в нея и да го види. Но се виждаше, имаше хора и за тази работа. Не можеше да скрие и злобата , и омразата си към всичко по чисто, по свято, по младо, по красиво. Защо ?
Навярно защото беше загубила от малка всички духовни ценности, признаваше само парите , та и досега. Ето докъде стигна -материално добре и една кариера постигната с маса подкупи, пари, влиятелни мъже и тя в съюз с Дявола. Всичко за нея беше бизнес, дори детето и - единствения човек, който се опитваше да обича. Искаше детето и да постигне това, което тя постигна с цената на много жертви, искаше и се да е талантливо като нея. Знеше че парите и нямаше да му помогнат кой знае колко по пътя на славата. Дъщеря и нямаше нейните качества и характер, беше се метнала на баща си, а тя го мразеше - много. Откакто се влюби в големия човек забрави за бащата на детето си, остави дори дъщеря си на майка си. Не се погаждаше с нея, но само на нея можеше да остави детето си. Никога не е обичала бащата на детето си . Той и направи кариерата , а тя му роди дъщеря. После...после заобича така силно големия човек, че и досега плаче скрито за него. Имаше и други, дори му изневеряваше с тях, за което той я наказваше сурово с гавра. Но беше и щедър, много щедър. В него бяха и властта , и парите. Жалко, че всичкото хубаво трая доста малко - убиха го. Изтри очите от сълзите си и се постара да не мисли за него, но не можеше. Онези дни, когато и казаха ,че е убит бяха кошмарни за нея. Не се помнеше. След това го удари по течението. Не пробираше мъжете и не само тях. Но къташе пари, а и големият човек и остави доста. Кариерата и вървеше нагоре и тя знаеше с цената на какво, осъзнаваше че не може да е най най , нямаше данните, но парите,мъжете, те решаваха всичко, а тя ги имаше в изобилие особено след смъртта на големия човек. Колежките и бяха обречени, тя ги поваляше една след друга и не само с пари и връзки , а и с хитрост стигаща до жестокост. Не се страхуваше от възмездие, не се замисляше за дъщеря си какво може да и се случи, след като тя посяга на чуждите деца, на здравето и живота им дори. Магии ? Лично тя не ги правеше, но плащаше яко за тях. Беше озлобяла, направо освирепяла. Ревнуваше дори бащата на детето си - този , който го изхвърли на улицата и който никога не е обичала. Но то не беше просто ревност, а страх, страх от това да не би дори на години вече да намери някоя по по от нея и да повтори номера да я прави звезда, каквато той нея направи тогава. Чиста проба егоизъм. Тя си внушаваше сама ,че е звезда, дълбоко в себе си знаеше как си купуваше наградите ..... и всичко. И в името на това с цената на всичко сриваше най напред здравето и личният интимен живот на колежките си. Специалистка, асистентка на Дявола. Гледаше се в огледалото, не усещаше нищо. Един безлъчен поглед и едно сиво лице. Нямаше никакаъв грим по нея, дори червило. Такава беше ужасна. Болката се усилваше, душеше я. Мореше я. Онова съчетание на физическа и духовна болка. Писнало и беше от победи. Каквото поискаше все ставаше и то твърде леко, особено лошото, което правеше на другите, когато убиваше души и сриваше кариери на по интелигентни и по млади от нея. Посягаше дори на живота им без никакъв страх, та тя бе царицата на подземния свят - обиграна, но воняща от всякъде.
Така както си седеше пред огледалото хвана чашата с уиски и с все сила замери вратата, която някой си бе позволил да отвори.
-Мила, стига спомени и зли мисли, засмей се най после , заобичай този свят. Грешен е , но и ние сме такива.
-Махай се! Заваля порой от предмети. Крещеше истерично и искаше да се върне там до реката , в детството си. Не искаше дори да е момиче, девойка. Само дете, дете де да беше могла да стане. Тогава би подредила живота си по друг начин. Кризата и продължи, а човекът влезе и се опита да я успокои. Тогава тя му се озъби и започна пред него да гори пари -левове, евро.....Такива хартийки, така им викаше и не и пукаше. Накрая се срина на земята прегърнала краката на стола. За миг се съвзе и се докопа до чекмеджето на тоалетката. Извади и другият си хонорар. Запалката и не бе каква да е и дори с треперещите си пръсти палеше. Човекът се чудеше нея ли да спасява огънят ли да гаси. Започна да вика за помощ, а тя не чуваше нищо, не виждаше. Виждаше само горящите хартийки, които я кефеха. Радваше се на огъня , който пълзеше по пода. Накрая се срина на земята и прегърна краката на стола. Онемя. Само гласът на човека кънтеше и се чуваше пукане от пожара, който тя направи.
Гореше и тя, всичко гореше - коса, дрехи....цялата гореше. Човекът крещеше. Огънят на Дявола никой не можеше да го спре. Никой.
Събуди се в друга стая - непозната. Самата тя непозната. Животът и отмъсти точно по правилата. Много и даде , но двойно и взе. Усещаше се куха, празна. Даваше мило и драго само и само да можеше да усети, да почувства топлината на този пожар...и в сърцето. Искаше и се, много и се искаше да се усмихне на света и да каже:
-Жива съм !
Искаше и се....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:41

ПО ЖИВА ОТ ВСЯКОГА

Празникът наближаваше, а нямаше пари да го посрещне. Работеше, не е като да не работи, но какво получаваше? Нищо. Заплатата и едва стигаше да си изплати данъците и таксите. Чудеше се как да свързва двата края. Не разбираше как този народ търпи това. Самата тя не се примиряваше, но какво можеше да стори. Слушаше хората отстрани как роптаеха, мрънкаха, говореха срещу властта, срещу управниците, но това бяха приказки. Никой нищо не правеше по въпроса. Това я дразнеше меко казано, направо не се побираше в кожата си. Беше бясна на този народ. Живееше що годе добре, но имаше хора, които направо умираха в мизерия и нищета. Нямаше по света такъв търпелив, загубен народ, си мислеше Яна и се тормозеше от тази си констатация. И тя е българка, това засяга и нея, но тя беше по различна от другите, нито търпелива, нито мълчалива, нито кротка. Бореше се...сама. Както казваха старците -"Сама птичка пролет не прави" . Но прави. Някъде по света и това става. Така си мислеше Яна и наблюдаваше залеза на слънцето. Бяха минали часове, а на нея и се сториха минути. Обичаше така да стои сред природата и да разсъждава. Проблемите и не бяха малко, като на всеки човек, но тя ги решаваше от раз. И сега се чудеше на търпението си. Беше се успокоила, знаеше, че повече няма какво да губи. Дните и бяха преброени. Няколкото лекарски кабинета , които посети и станаха най неприятните места за този месец. Лекарите бяха единодушни. Трябваше да стане чудо. Яна се надяваше на това чудо и затова се съгласи на операция. Още една нощ, последна нощ може би. Нямаше желание да си ляга. Беше решила да прекара нощта на пейката в градината. Цветята и се усмихваха, като че ли я канеха на танц. Същите тези цветя, които беше посадила с любимата си дъщеря. Но нея вече я няма. Защо трябваше да живее и тя?
Знаеше, че всичко е съдба, нямаше желание да се бори за живота си. И все пак се съгласи на операцията. Тайничко се надяваше на чудо. Искаше по бързо да се реши всичко.
Нощта беше топла и само лек ветрец галеше лицето и. Луната надничаше наполовина зад облаците сякаш и се смееше. Наистина беше лудост това да стои цяла нощ сама в градината, но така и харесваше.
Сутринта птичките я събудиха. Взе най необходимото и тръгна за болницата. Там я очакваха. Всичките и бяха колеги. Обичаха я. Все пак не можеше да се хареса на всички, но това не я вълнуваше особено. Не можеше и да се оплаче от липса на грижи, на внимание в болницата. Знаеше, че тази операция е и въпрос на късмет. Като медицинско лице нещата и бяха ясни. Намери сили да преглътне болката и да се примири с болестта. Но болестта беше се вкопчила в нея. Нямаше оттърване. Освен........ножа!
Мина доста време от онзи ден, в който Яна беше успешно оперирана. Животът продължаваше и тя живееше дните подарени от съдбата, без да мисли какво би било ако... Живееше за мига.
И днес очакваше Илиян. Беше и обещал да я води на парти. Обичаше я и му личеше. Благодарение на него смени средата, хората, с които контактуваше. Живееше вече в друг свят. Чувстваше се щастлива жена. Той беше наистина прекрасен. Имаше само един недостатък -беше много ревнив. На Яна и се живееше. Беше тъй близко до смъртта, беше усетила дъха и и като по чудо смъртта я отмина.
С Илиян си прекараха си чудесно. Той я обсипваше с внимание. Подари и една икона.Той така си я наричаше -Моята икона си, Яно! Рано сутринта той тръгна на път и я остави сама да си пие кафето. Тя не се сърдеше, знаеше колко много ангажименти има и колко гърла в дома му чакат да ги нахрани. Така както си пиеше кафето Яна усети пареща болка в гърдите. Дали не е от кафето си мислеше тя, но набързо изби тази мисъл от главата си. И друг път е пила кафе, а закуската сама си я приготви. Трябваше да легне, защото усети световъртеж. Имаше чувство, че всичко се срутва и пада върху нея. После нищо не разбра как стана. Събуди се в болницата. Казаха и че е оперирана. Пак. Чу го в просъница, беше замаяна още от упойките. Нямаше право да е щастлива, така си мислеше Яна и сълзи се стичаха по лицето и. Не искаше, не можеше повече да търпи този живот, който съдбата и поднасяше. Искаше да живее спокойно, като нормален човек. Да е здрава и да бъде обичана. Искаше да може да обича истински, да вярва, да... Лекарите и даваха доста успокоителни, но те не помагаха. Тя вече беше решила, не можеше постоянно да посещава болницата , като болна. Всеки път режеха по малко от този, от онзи орган....това не се понасяше. Но, живееше. Самият Дявол, като че ли се бе заел с нея. Яна имаше дни дадени от Бога и явно никой не можеше да и ги отнеме освен.....самата тя. Тази мисъл я осени,когато сестрата излезе от стаята. Бяха и казали, че вече трябва да промени начина си на живот. Пак. Да стои повече в къщи, да лежи, да не пуши, да не пие дори кафе, да избягва шумни места и стресови ситуации. Неее, това Яна не го приемаше. Не искаше и да чуе повече за такъв живот.
Болницата утихна. Минаваше полунощ, но Яна този път не спеше. Не си беше изпила хапчетата за сън. Никой не се и досещаше какво си бе наумила. Познаваха я много добре и я имаха за силен, волеви човек. Тя знаеше къде са заключени лекарствата, които и трябваха. Знаеше как лесно би решила проблема. Заспива и ....край, но не искаше да създава неприятности на хората, които толкова време се грижеха за нея, на лекарите, които с часове стояха над главата и, които и подариха втори живот. Обичаха я. Това, което тя не повярва цял живот. Това беше голямата и грешка. Но вече е късно за равносметка. Извади един лист хартия, написа набързо няколко реда, с които се сбогуваше с всички и благодареше за грижите, за любовта, за всичко. Беше в самостоятелна стая и нямаше проблем да се измъкне. Излезна от задния вход на болницата, наметната, само по халат.
Едва, едва вървеше. Бяха и забранили да става от леглото, но това вече не я интересуваше. Болницата се намираше близо до реката. Тази река, която толкова обичаше, в която ловяха риба с Илиян още като деца. Трепереще цялата, виеше и се свят и се страхуваше, че няма да успее да стигне до брега. Търсеше мястото, където знаеше, че е най дълбоко. Вече се влачеше по земята, не усещаше пулса си, когато пипна с ръце вода.
-Спасение! -извика с последни сили и се потопи цялата. Остави се на течението, което я понесе надолу към града, там където живееше синът и.
Сутринта на брега на реката намериха халата. Другото беше въпрос на време. Най зле го прeживя Илиян. Никой не разбра къде замина. Заряза семейство, деца, дом. Просто изчезна. Къщата на Яна беше много голяма, запустя, а градината буреняса. Синът и идваше, но рядко. Това място го плашеше. След време продаде къщата на общината, която по късно стана дом за сираци.
Там на брега на реката хората често виждаха сянка на мъж. Забелязаха едно младо дръвче -бреза. Кой ли я беше посадил, се питаха хората и намираха отговора във водите на реката, които като че ли пееха -Илиян, Илиян....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:43

С ВКУС НА СМОКИНЯ

Погали ме толкова нежно, че се разтопих от умиление и сладост. Докосна ме така, че цялото ми тяло изтръпна и се отдаде на сласт и желания -безброй красиви желания. Нямаше как -посегнах и я откъснах. Впих устни в нея и я изсмуках. Останалото изплюх. Почувствах се омаяна от вкуса и сладостта и . Носех се, реех се в пространството и чувах гласовете на нейните сестри, които ме подканяха - Изяж ме, изяж ме. Не можех повече да издържа. Посегнах към втора, трета... и така не спрях, докато чух втория си глас -Ивон , спри се! Стига сладост и удоволствия, помисли за другите . Говореше ми трапчивата все още зелена дюля. Посегнах , откъснах и нея. Занесох я в къщи и .....зачаках дни , седмици да узрее. Усещах все още сладостта на смокинята и не се побирах в кожата си. Опитах се да заспя, но не успях. През прозореца виждах смокиновите листа , които ми махаха и ме канеха навън. Вече не можех да разсъждавам. Забравих всичко, зарязах всичко и се отдадох изцяло на желанието си, а то бе да не спирам да усещам сока смокинов в устата си. Сладостта ме обзе и бях, като омаяна. Така, докато се стъмни и небето се покри със звезди. Усетих болки в стомаха, в себе си. Стана ми зле и коленичих пред дървото. Прегърнах го и заспах. Когато се събудих слънцето играеше с листата на смокинята и ми се смееше. Нямаше останала нито една смокиня. Болката продължи и се засилваше, но аз намерих сили и станах. Забравих за дюлята в къщи на масата. Потеглих в посока към чужда смокинова гора. Знаех, че я имаше някъде. Знаех,че ще я намеря. Надявах се и вярвах. Много вървях, много видях, себе си не разпознах. Бях друга. Оная в мен не беше същата, това беше другата в мен, онази смокинова жена -непознатата, която се показа наяве и взе позиции на водеща. Следвах желанията си и усещайки вкуса на смокинята в себе си стигнах до първия кладенец по пътя. Наведох се и се огледах във водата. Не се харесах. Посегнах към водата с ръце и започнах да обливам лицето си, пиех от шепите си. Вкусът на смокиня в устата ми оставаше. Болката не изчезваше. Трябваше да продължа, а нямах сили. Седнах до кладенеца и зачаках...края.
Изведнъж небето се разтвори. Светкавица раздра облаците. Птица някъде запищя и усетих студ и хлад. Вятърът беше силен, кършеше клоните и брулеше плодовете по земята, които падаха в безпорядък. Побягнах панически . Опитах се да събера мислите си, но не стана. Забравила себе си, вятъра, дъжда и бурята запях. Тичах и пеех напук на времето, напук на съдбата. Не изпитвах страх, не изпитвах глад и жажда. Думите сами идваха, мелодията също. Не бях сърдита на този свят, който ми отне всичко и ме научи какво да искам и да търся твърде късно. Не бях сърдита на никой, не бях сърдита дори на себе си. Бях зодия смокиня, но това едва ли оправяше нещата. Всичко там някъде горе е написано и никой не може да промени съдбата си. Никой.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:43

БАЛКАНДЖИЯТА

Интернтет приказка ще ви разкажа, няма да лъжа, няма да мажа.
Обичам истинските хора, за тях да се раздавам нямам спиране, умора.

Животът му беше интересен. В действителност самият той се чудеше какво правеше в интернета. Може би заради снимките или заради...Eеее... тя беше като всичките останали , но все пак имаше нещо по различно в нея, което самият той не знаеше какво е . Но го влечеше. Беззащитна беше, дали пък това не беше. Сама срещу цяла глутница вълци и вълчици. Правеше му удоволствие да я защитава понякога само той, когато всички най вече жени я нападаха. Показваше мъжкото в себе си. Иначе беше се застраховал, за да няма неприятности в къщи. Маса снимки беше поместил в интернета , та и на внуците си. Профилът му нямаше нищо общо с онези курвенски профили, които отбягваше и то не защото не му харесваха. Все пак беше мъж и то какъв. Харесваха му, но не можеше да го показва дори във виртуала. Знаеше че това е измама , не е самият живот. Оптическа ли? Кой го каза ? Нима измама не е самият живот ? Той знаеше, беше пострадал на живо от такава една "измама", една жена, която му разби сърцето. Надяваше се да я срещне дори и анонимно, скрито се надяваше, макар че я ненавиждаше до болка, но обичаше все още.
И сега се ровеше в интернета и се чудеше какво прави там. Беше си избрал две три женици за интернет приятелки и едната от тях му беше най симпатична. Каквато и да я наричаха той си имаше мнение за нея, мнение че наистина е много по различна от останалите сладникави женички. Знаеше че няма да издържи приятелството му с нея, но се надяваше,че тя поне ще се държи по прилично. А тя намаше спирачки във нищо, виртуал е в крайна сметка пък и уж демократичен интернет. Толкоз. Беше му симпатична, но...пак това но и това мъжко его. Не, не беше влюбен, нямаше как . Това е интернет пък и той е семеен. Той обичаше онази другата, която от години не беше виждал и го бе зарязала заради глупости. Казаха му ,че е в интернета и така се започна .Та и сега седеше пред компютъра, буквите и картинките му скачаха пред очите, взираше се. Търсеше нещо, търсеше нея. Но тя беше изчезнала в света на анонимното и той оставаше само с надеждата на живо да я види, да му се обади.
Пак бяха подгонили неговата приятелка, която защитаваше в интернета. Той разбираше от тези неща. Мъжете заради други мъже, а жените от завист и злоба. Имаше на какво да и се завижда, дори само на силният дух. Голяма патриотка и националистка - това най много го привличаше в нея. Писмата на лични не спираха. Повечето жени му пишеха, негови интернет приятелки. Продължаваха да настояват да зареже тази своя любимка. Знаеше че не само него натискаха, защото женицата бе останала почти без интернет приятели. Беше му писнало от интриги и далавери в сайтовете, но продължаваше да влиза. Насета , Васета...не го оставяха на мира и все семейни жени, да им се не начудиш.
-Айде бе, отрежи тази откачалка ! Изтрий я от приятели. Какво и харесваш толкова? Трябва да остане сама и да клекне, стига се е зверила на целият свят.
Имаха впредвид себе си за целият свят. Надпреварваха се да му пускат коментари дори и то какви - многозначителни. Обещаваха му услуги и какво ли не . Жени. Страшна напаст са това жените. Балканджия беше, със силен и здрав дух, но им се поддаваше и поддаде. Човек е все пак и той душа носи. Още повече че защитава въпросната, заради която си имаше напоследък много неприятности в не един сайт дори с админите. А той разбираше от компютри - много. Живо се интересуваше от нея - бунтарката и непокорната , но с нея печелеше много врагове. Не я обичаше, само я харесваше . Поне така си мислеше. На нея явно и беше писнало от този колективен натиск в интернета и съвсем започна да ги плещи, и върши по инерция. Засегна и него. Дали пък не нарочно, че да изпробва приятелството му. Беше умна, много умна и го правеше някак си с финес и оправдано. Заболя го. Той винаги я защитаваше. Не вярваше, че това са хакерски и админски трикове. Не, не вярваше. Засегна го и то много, него - истинският и верен интернет приятел. Ама дали наистина и беше верен ? Самият той знаеше че не. В последно време дори си чатеше с няколко жени, които бълваха огън и жупел срещу нея . Нещо се обърна. Той ли се поддаде, външна намеса ли имаше, но нещата не вървяха. Една вечер му писна и реши да послуша една от обожателките си. Удари приятелката си там, където я най боли. Само една снимчица пусна и то там, където не трябваше, и когато не трябваше. Да я срине. Той самият не можеше да се познае. Нима ревност бе това и защо? Той не бе виждал тази жена, но...имаше чувство че я познава от години. Не, не го направи от злоба, не искаше да повярва , че е от злоба, за да угоди на лешоядите. Но го стори. Само това направи и излезна от интернета. Седна на масата и започна да се налива с бира. Пусто му беше, празно. Имаше всичко - жена, деца, внуци...но душата му беше празна. Онази първата ли го бе изпила, питаше се и нямаше отговор. Вече не се надяваше да се появи, да го потърси. Всичките видове спортове не му помагаха. Тъпо и все по тъпо му ставаше и бе решил да подари компютъра си. Имаше на кого. Народ беден, гладен, но знаеше че и това няма да му помогне. Обичаше внуците си иначе отдавна би заминал далече, далече от тук. Обичаше и България, и то много, но повече обичаше себе си. Това го накара -себелюбието и гордостта да нарани най вярната си приятелка в интернета. Тя е силна и това ще понесе, това го знаеше, но защо и той, и той стана, като другите ? Или просто си е бил такъв ? Той не и завиждаше, не злобееше, той просто много обичаше себе си. Пълно беше с такива в живота и в интернета, но той се тормозеше вече след като свърши тази глупост. В крайна сметка изложи себе си, не само пред нея ами пред всички.Тези които го насъскваха срещу нея, кефеха се , скрито му се присмиваха. Всъщност какво толкова е станало ? Интернет интриги .
Ами сега в живота как да я кара, как да продължи ? Не искаше да се мърси, а продължаваше да гази в тинята. С мазнене, с туй онуй доста му влезнаха под кожата . Той вече не беше той, не беше оня който познаваше. Защо се поддава на лицемерните, на мазните хора, защо им позволи да го опознаят ? Питаше се. Природа българска навярно. А беше истински българин, балканджия. В Балкана се е родил, отрасъл, живял...И той , и той щом не издържа какво остана за ония градски хлапетии, столични гевезета, мъжлета...
Изпразни последната чаша бира и положи глава на масата.
-Ставай. Цяла нощ пиеш и тук на масата си заспал ! Що бе ? Кво ти липсва ? Всичко си имаш .
И мене гламавата излъга , ама нали те обичам те търпя .
Съпругата му беснееше около него , фучеше... Тя усещаше че нещо не е наред в душата му , в която явно се бореха разни чувства. Познаваше го много добре, малко ли години живя с него. Помогна му да стане от стола и да си измие лицето. Спря да крещи, виждаше че няма смисъл. Очите му блуждаеха , търсеха нещо , нещото...Тя знаеше, че не е от бирата. О, не! Видя и сълзи. Това вече беше прекалено много за нея . Той никога не плачеше . Пък и нямаше за какво . Всичко им е вървяла по мед и масло . Но явно фасада . Вътре в душата му е било друго . Петдесет годишна Цена се чудеше за къде е ? Нямаха проблеми, имаха си всичко. Едва днес разбра, че той страда. Страда, а е с нея.
Той се наддигна леко от леглото , изгледа я няка си странно и изрева, като ранено животно. Цена го остави и се качи на вторият етаж на къщата. Не можа да издържи и заплака. Сега беше нейният ред. Плачеше, но това не и пречеше за броени минути да напълни един сак с най нужните си дрехи и вещи. Така бе научена от майка си. Да бяга, да бяга когато види проблем. Той крепеше семейството, той .....Но беше... Сега тя реши , че ще го напусне и къщата , и всичко което както казваха клюкарите не е за оставяне. Той я уважаваше , но дали я обичаше ? Нейни приятелки колко бой ядяха от мъжете си и тя ги съжаляваше , а сега тя е за съжаление. Сама ли се вкарваше във филм, но едва ли. Сети се за проблемите в леглото със съпруга си на младини и как случайно зачена от него първият път. Как и бъркаше името в началото с това на някоя си Нели. И досега не разбра коя е тя. Мина през задният вход и се изниза от къщата, като крадец . Излезна на пътя и махна на първата кола . Молеше се да не е някой познат. Размина и се. Беше младеж
- Къде да те карам, лельо ?
- Направо карай па ще видим . Стига вече завои .
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:44

В ЧАТА И СКАЙПА С ПСУВНЯ НА МАЙКА

Я да видим сега кой се страхува от мене
и от кое по точно в мене?

НАЙ НОВИЯТ МИ РАЗКАЗ
И ето, нека така започна....

Гечка дремеше пред компютъра и се чудеше на
хорската простотия.Хем грозни,хем некадърни
ами и обвързани.Коя семейна,коя сгодена,
коя за девойка се изкарваше,
коя за любовница в най добрия случай на някой
от админите или приятелка на някоя обратна
модераторка, каквито се навъдиха доста
в последно време.Гледаше и
се чудеше, и на мъжката наивност
и глуповатост.Тези умници висяха пред
компютрите си, като пред празни ясли и
нещо не ги свърташе на стола.
Съпругите им ги чакаха всяка вечер
кротко в спалните,но на мъжете
им бе писнало с една и съща.
Търсеха нещо по така и то в интернета.
Тези сайтове за запознанства
толкова "малко"останаха,
че чата там хич не вървеше.
Един от друг гледаха умниците наречени мъже.
Патент стана първо да вкарат дамата в скайпа.
Там няма накъде.Хем знаят коя е ,виждат
я и после другото е по лесно,може и да не
се наложи да ходят до тоалетната.Стиснали
кълки на стола,някои с кърпичка в ръце гледат,
като хипнотизирани голата мацка на
камерата и пъшкат в двуглас.
Е понякога има и тригласни изпълнения.
-Дай си скайпа ма,к....во! Кво ми навираш
телефона си? Кой ще ми плаща
после сметката и за твоя кеф?
-Нямам скайп бе,Спиро! -плачеше жената
пишейки по издрасканата клавиатура
на стария си компютър.
-Направи си ма. Да не искаш да плащам
по 200 лева сметка за едното ....
-Хайде,Спиро, да си пишем на имела,
като ти е скъпо по телефона да си гукаме.
-Ама ти кво си мислиш,че съм умрял за твойта с...а?
Ако знаеш колко и все младички ми се натискат....
Имат си скайп, не са като тебе скръмзи.
-Добре де. Ще намеря някой да ми
го инсталира пустия скайп,
но после ако има последствия?
Хайде, компютърът ми е стар,но тези
чатове не ги обичам бе,Спиро!
Мога да се изпусна и да кажа някоя глупост
за смях пред народа.То сеира ни модераторите
ще го гледат,то се знае, ами и цял свят.
-Ама ти си голяма овца! Цял свят прави любов
на скайпа само ти се опъваш!
Ами като го над...я, кво да правя?
От жената вече не ми става,
пък и тя не ми дава!
Нали затова сте вие-свободните женички.
Няма да ти стане нищо.Ще се поразголиш малко,
ще попъшкаш и готово.Така няма
изневяра, няма и болести.
-Резил бе,Спиро,да седиш на стола
пред компютъра гол с кърпичка в ръце!
Аз не мога така.Тъпо е!
-Аз пък мога.От теб се иска само
да пъшкаш и да ми се голиш.
-Ами нали си има такива порно филми,канали?
-Брей, че си умна! Как така пред жената,
та тя не знае даже,че имам камера.
Компютърно неграмотна е. Лъжа я.
Пък и друго си е да си го направим
на момента така натурално по естествен път,
кво ша гледам онези платени порно звезди
повечето силиконови.Я виж ти какви
ги имаш и то естествени!
-Откъде ги видя бе,Спиро?
-Усетих ги...усетих! Както и усетих,
че направих бая сметка на телефона си
заради тази твоята .......а!
Телефонът изпищя и угасна.
Гечка разбра,че до тук беше това със Спиро.
Тя не можеше да стои по цели нощи пред скайпа
и да се прави на порно звезда,но явно
за повечето мъже това беше станало
жизнена необходимост.
Не ги разбираше и се отказа вече
да влиза в сайтове,
особено в такива за запознанства.
Дразнеха я тези хищни мъже и жени по сайтовете.
Избиваха се помежду си за плячка и то каква...
Цялата творческа интелигенция -морално пропаднала,
разложена търсеше стимул,музата си в интернета,
който прикриваше умело,анонимно
пороците най вече дори на доста известни хора.
Ще пиша,като мъж си каза Гечка.Ще им гледам сеира
на тъпите копелдачки и перверзници.
Поне една нощ дано издържа,да се позабавлявам.
Дано се не сетят да ми искат и те скайп.
Циркът започна, но трая по малко от час.
Не можа да го изтърпи.Като бесни кучки
се надпреварваха да я свалят,
предлагаха и какво ли не...услуги.
Клюкаха я зад гърба си.Опитаха се да я използват,
да си правят мръсно помежду си.
-Боже! Какво нещо е женската злоба и хищност!
Безсилието пред съперницата,
която почти винаги е по умната и по красивата.
Типично,като при кучките-помиярки.
Тези дето тичат по улиците цяла нощ
и песовете ги опрашват до контейнерите с боклука.
Почти се съмна,когато Гечка се погледна в огледалото.
Очите и плуваха в сълзи.
Не знаеше от смях ли,от болка ли.
Този неин народ,този нейн пол-женски
излезна по гламав от мъжкия,
а винаги е смятала жените за по умни.
Отвратена от всичко,което
бе видяла досега в тези сайтове
за запознанства и чатове
Гечка посегна към телефона си
и извика такси.
Шофьорът я гледаше и и се чудеше.
-Изглеждате ми порядъчна жена,
а къде да ви карам по това време?
-На плажа.
-Защо? Да не стана аз виновен после?
-Няма да се давя, господине.
Когато стигна брега Гечка разпусна косите си
и извади ножицата ,която беше взела със себе си.
С един замах отразя косите си.
После не се спря, буквално кълцаше остатъка
от коса по главата си.
Срамуваше се заради останалите,
които се наричаха жени.
Знаеше,че ще трябва още и още да стриже,
но това щеше да продължи фризьорът и утре.
Така както беше по къси панталонки
се потопи във водата.
Вълните я обливаха, сякаш я галеха,
но това на нея не и хареса.
Искаше по навътре да влезне,
да се потопи цялата и да плува до сутринта,
дано измие от себе си всичката тая
мръсотия,която се полепи и пропи в нея
от компютъра.Така и ставаше приятно,
особено когато се скри под водата.
Не помни колко време е била във водата,
но трябва да е било доста дълго,
след като видя човек от брега да и маха с ръце.
Гечка не искаше и да чуе.Пак се скри под водата
и вече край.Никой не можеше
да гадае къде ще се покаже
на повърхността на водата.Успя.
По светло вече излезна от водата.
Хвърли се на пясъка и така е заспала.
Събуди я мъжки глас.
-Моме,няма ли да ти стане множко
да останеш тук и през деня?
Гечка се събуди и побягна.
Тичаше с все сила,бягаше накъде и тя не знаеше.
От кого, съвсем пък не знаеше.
Когато се усети беше вече в къщи.
Застана пред компютъра,навярно по навик.
Тряс! С все сила го удари с първия предмет
попаднал пред очите и.
Телефонът и звънеше,но тя не го чуваше,
не искаше да го чува, не искаше никой и нищо.
Изкъпа се, облече новата си рокля,набра аерогарата.
-Моля ви един билeт за......
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:45

ЛУДОСТ ЛИ Е ?

-Не ме бий, Киро! Моля те!
Не! Това вече не се понася. Всяка вечер Дана беше длъжна да търпи крясъците и виковете на комшиите си. Тази нейна комшийка Грета, толкова много бой е изяла от съпруга си, колкото банички не е изяла тя, баничарката Дана. Не можеше да заспи, въртеше се в леглото и не мислеше за сутринта. Работата в баничарницата и беше омръзнала, но нямаше накъде. На нейните години кой ще я вземе на работа и къде? Иначе се държеше, само дето много я боляха краката. Толкова много и бяха омръзнали тези баници, че имаше чувството, че и на оня свят, като иде ще е сита и вмирисана на олио и сирене. Какво сирене? Повечето баници ги правеха от извара!
-Засрами се от децата, Киро! Спри се! Няма пари за хляб!
Киро си попиваше, но тази вечер не изглеждаше да е пиян. Дана го бе зърнала долу пред входа на блока, като никога беше трезвен. Това не го бъркаше да налита на бой. Тя не издържа и се качи на петия етаж. Позвъня, но никой не и отвори. Виковете спряха и Дана си помисли, че Киро вече се е укротил. Върна се и се опита да заспи, но мира не и даваше мисълта за Киро и жена му. Вече нищо не се чуваше, а и децата им не ги беше виждала цяла седмица. Влезна в банята да си вземе още един душ. Преди да пусне водата дочу стенания. Грета беше. Макар че това не беше плач, не беше и рев нито вой. Дана имаше чувство, че Грета умира. Чудеше се какво да направи, след като горе не и отваряха. Реши да позвъни на съседите си, но какво да им каже. За втори път се качи горе и без да звъни се опита да отвори вратата, която за нейно учудване беше отключена. Нахълта в апартамента и започна да вика на име Грета. Последно влезна в банята и се олюля на краката си, прилоша и. Грета лежеше във ваната подгизнала в кръв. Дана не виждаше точно откъде шуртеше кръвта, но се съвзе и веднага се обади до болницата. Обади се и на полицията. Другите комшии дойдоха, когато пристигна линейката. Киро го нямаше. Беше си свършил работата и явно е избягал. Лекарката каза, че Грета е жива, но има много прободни рани, а тези от полицията намериха ножа, с който Киро бе намушкал съпругата си няколко пъти. Кога ли е успял да го зарови в голямата саксия с фикус? Откараха Грета в болницата , а полицаите запечатаха апартамента. Нямаше вече сън за Дана. Оставаха и само няколко часа и трябваше да тръгва за работа. Беше и наясно, че при всяко положение ще я търсят за свидетел, което не и харесваше. Беше наясно също, че ще има съд, дело и.т.н. Страхуваше се, но така е трябвало да се случи. Така Дана се самоуспокояваше в мислите си, докато се приготвяше за работа.
Телефона звнна и Дана се стресна. Никой не очакваше да я търси.
-Дано, опичай си акъла! Стой настрана от тази работа! Ще те заколя, като Гергьовско агне!
Тя позна гласа на Киро и изпусна телефона на земята. Започна да плаче и се чудеше на кой свят е и какво да прави. Знаеше, че когато Киро е пиян е способен на всичко и ще го оправдаят. Нали сестра му е съпруга на кмета. Макар че ако Грета умре, няма да му се размине току -така.
Целият ден Дана не беше на себе си и вечерта се отби у сестра си, но нямаше къде да спи там. У тях е една теснотия, беднотия. Нали е все безработна, само мъжът и работи. Дана си живееше сама в този панелен блок и не помнеше откога. Сигурно от двадесет лета. Захари я напусна в началото на брака и , когато тя загуби първата си рожба. А после.......така си и остана. Нямаше желание за нищо, за никой. Всичко се беше прекършило в нея. В мъжете виждаше само животинското и това я отвращаваше до болка. Опитваха се да я успокояват някои самотници, но не се получаваше. Дана не вярваше и досега не вярва на никой. Така се бе зарекла сама да живее до края на дните си. Мислеше да си вземе дете от майчин дом, но и там не случи. Все ромчета и даваха, а тя е руса и бяла -нали майка и е рускиня. На път за в къщи Дана срещна Марин. Не беше случайно, личеше си. Направо си я чакаше на ъгъла пред блока. Беше пребледнял и започна да заеква. Това си го имаше от дете. Нали затова Дана го отбягваше иначе съзнаваше, че е единственият мъж,който я обичаше и ще я обича, и сега присъствието му тук го доказваше.
-Дане, нека остана при тебе тази нощ! Знам,че няма да дойдеш у дома. Разбрах какво е станало с Грета!
-Стига, Марине! Пак ли? Нали се разделихме с тебе окончателно?
-Няма, Дане! Аз ще спя в другата стая. Обичам те аз тебе и мее грижа. И ти си самичка ,като мене. Защо не ме искаш? Толкова ли съм лош и грозен?
На Дана и се доплака. Винаги го е съжалявала, но никога не го е обичала. Страхът в нея надделя и го пусна в дома си. Вечеряха и после му приготви леглото в спалнята. Тя остана пред телевизора в хола да си гледа сериала. Марин не искаше да я остави сама. Гледаше изплашено и все излизаше на терасата да поглежда нагоре към апартамента на Киро и Грета.
-Марине, теб те е страх повече от мене, за какво си дошъл?
-Не ме е страх за мене, Дане, а за теб! Знам доста работи, ти хабер си нямаш! Още от времето , когато живеехме заедно с тебе Киро ти се канеше и колко пъти ме е пресрещал да се саморазправя с мене заради тебе. Наричаше те ялова кучка и каква ли още не, но те харесваше, много те харесваше. Да не кажа, че беше луд по тебе. Аз съм мъж и ги усещам тези неща.
-Я стига си ги плещил! Киро и аз?! Глупости! Това и за филм не става.
Ама си беше цял филм и само Марин виждаше това, с третото си око. Тя винаги му вярваше, защото знаеше, че каквото Марин кажеше все ставаше. Марин се гушна в скута и и поуспокоен се помъчи да заспи. По някое време и Дана заспа , но в просъница усети някакъв студ. Така както се бяха сгушили и покрити само с едно одеяло са спали няколко часа. Дана се помъчи да стане, но не можа. Краката и бяха изтръпнали и усещаше адски студ. Изтръпна. Беше забравила за Марин и когато се свести видя, че го няма. Потърси с очи телефона си, но не го видя, а помнеше, че бе до нея вечерта. Не можеше да си прости, че не се научи да гледа телевизия на светло. Тръгна към ключа за осветление и ...... се строполи. Падна и то на равно. Краката и бяха вързани. Ръцете и бяха свободни и това и се видя странно, но само до момента, когато усети дъх на мъж. Това беше Киро. Вонеше на алкохол. Не беше на себе си. Запуши и устата с ръка и я повлече към спалнята.
-Дано, хайде да се любим! За първи път и за последен. Твоят Марин ще гледа.
-Остави ме! Къде е Марин?
-Чака ни в спалнята, привързан за леглото, където ние с тебе ще си легнем и най после ще те усетя, ще бъдеш моя. Толкова години ми бягаш! За него ли се пазеше ма, Дано? Нали деца не можеш да имаш, какво ти пречеше да ми се дадеш? Щяхме да си живеем тихо и кротко, и сладко да се обичаме!
Дана се опита да събори Киро , но не можа. Киро завърза ръцете и, понесе я като гергьовско агне към спалнята. Там тя видя Марин гол и привързан за леглото. Ужаси се.
-Киро, недей! Иди си пусни един душ и после ще си поговорим!
-Какъв душ? Ти си луда! Аз нямам време за губене, знаеш какво ме чака.
Привърза и Дана към леглото и започна да се смее истерично!
-Ще познаеш, Дано! Сега вече заради тебе ще ида да си пусна един душ, макар че такъв съм по сладък!
Този човек не беше само пиян, той си беше направо луд. Чак сега Дана забеляза това. Сети се ,че бе лежал в някаква клиника, но Грета казваше, че било за отказване от алкохола.
Киро не пожела да иде в банята. Значи не беше толкова луд. Дори не се съблече и нямаше нужда да се разкопчава. Беше целият раздърпан и мръсен. Кърпата в устата и я давеше, не и стигаше въздуха, а Марин приличаше на мъртвец. Но беше жив. Затваряше и отваряше очи и като че ли показваше с тях прозореца. Дана видя, че до него имаше един голям чук. Цялата изтръпна. Досети се какво може да се случи. Но Марин поглеждаше и прозореца. Ясно. Как да стане така, че да счупи прозореца? Няма начин блока да не се наблюдава след инцидента с Киро и Грета. То вече беше повече от ясно, че Киро се е крил у тях на терасата ,когато полицията беше дошла. Марин и даде да разбере, че трябва да се бият с Киро. Възелът на ръцете му се беше разхлабил, а единият му крак свободен, само го придържаше до другия.
-Хайде, Дано! Я да видя каква си любовница, как се целуваш?
Нахвърли се върху нея, а Марин гледаше развързан до тях! В един момент Марин скочи отгоре на Киро. Започна борба. Марин крещеше и викаше с все сила и успя да извади кърпата от устата на Дана. За Киро стана опасно. Обезумял хвана чука и го насочи към Марин. Дана се хвърли върху него и случайно или как запрати чука към прозореца. Стъклата изтрещяха. Боят продължаваше и тримата бяха изподрани, окървавени. Накрая повалиха Киро на пода и легнаха върху него. Марин се опитваше да му завърже ръцете и краката. Киро беше много едър мъж, макар и тромав.Не им се даваше! Доста време лежаха върху него , докато полицията дойде. Сложиха белезници на Киро и го откараха.
Дана гледаше непрекъснао часовника си и се притесняваше, че Марин не идва. Имаха среща и заедно трябваше да дават показания в съда срещу Киро, на който му провървя -Грета оживя. Двете операции я бяха спасили, като по чудо.
-Закъснях ли, Дане? Очите на Марин искряха и я гледаха все така предано, и влюбено.
-Не, не си!
Тя не се усети как го стори, но го целуна. Това не беше оня същият Марин. Изглеждаше по млад и по красив. Сега той беше герой с ореол. За нея блестеше и все още я обичаше.
Делото премина и вече никакво обжалване. Така се произнесе съдията. Прибраха Киро на топло. Изкараха го болен и луд?
-Дане, хайде да идем да се почерпим! Ти нали обичаш от онези пастички с плодов крем?
-Никакви пастички! Отиваме у дома! Ще пием шампанско и ще празнуваме. Оставам на тебе да решиш къде да живеем, у вас или у дома.
Марин я прегърна силно, очите му се наляха със сълзи , но не заплака. Здрав е, обичаше тази жена и никой досега не можа да му я отнеме. Какво повече да иска от живота?
Ах, този Киро! Дали беше наистина луд?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:45

ДОБЪР ВЕЧЕР, СЛЪНЧИЦЕ!

Добър вечер, слънчице!!! Толкова много искам да ти кажа, а времето ме спря. Спря ме в момента, в който най малко мислех за себе си, когато ти беше около мене, но не и с мене, до мене, но не и при мене. Когато аз се надявах на нещото - онова човешкото, а не на нагона, за който твърде късно разбрах,че е на първа позиция при вас мъжете, повечето мъже. Когато си мислех, че сред мъжете простотията, клюкарщината липсва, прекаленото самочувствие, самонадеяност и фукня. Не знаех,че човек може да обича, да се хвали със семейството си, а в същото време да се гушка в чужда женска пазва (слава богу не моята), да търси сила , утеха , удоволствие навън при другата, другите най често много по млади жени ей така и за самочувствие. В този момент бих ти припомнила, че ненавиждам меко казано тази технология на обработка на любовницата или просто жената за мига от мъж, който се представя и фукляви, че всичко му е наред ,че няма проблеми. А всъщност има и то най големият му проблем,че търси спасение навън, където ги няма децата му, съпругата му, навън при онази чуждата. Е тогава, слънчице, защо е тази фукня, фишкане, че си щастлив,че имаш всичко - семейство, деца, съпруга, пари...донякъде и здраве? Защо?
Аз ще отговоря веднага. Защото си самотен,слънчице. Много повече от мен и такива, като мен. Защото всичко, което имаш ти е омръзнало и би рискувал всичко само и само да върнеш сладостта на душата си. Но не можеш с разни извънбрачни връзки, не можеш. Защо ли? Просто е. Бягаш от себе си. Когато човек бяга от себе си, губи и себе си. И така ,слънчице, какво бих искала още да ти река? Защото не мога да ти се радвам. Ти си една химера без сянка. Това,което те дразни е другото, което го нямаш, което не можеш да почувствеш така, както го чувствам и усещам аз и такива, като мен. И ще река отсека, както винаги прави секирата. Не хвърчи, слънчице, не лети! По лесно е секира да литне, отколкото труп. Труп без крайници, чак пък с крила! Защото ходенето по земята с тези крайници не ти се отдава- от таз в оназ плява. Защото ръцете ти са твърде къси да стигнат истинското слънце,слънчице. Ще речеш и ти защо ли те наречам така? Не знам. Може би е от желязото, стоманата в мен ,което е нещо много различно от слънцето, от топлото. И все пак бих се стопила. Бих се стопила, но няма го огъня, няма го, слънчице!Около мене само въглени, изгоряли слънца. Затова те създадох теб, слънчице.Теб, което не виждам,което не топлиш,което не грееш....което те няма.

Стоманата във мене кой ще разтопи,
няма чувства, няма и сълзи,
няма обич, любов, сласт...
Не се живее само с секс и страст!!!

http://www.vbox7.com/play:79dddedbee
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:46

ИЗГУБЕНИ МЕЧТИ

Обичаше да гледа през прозореца. Не че виждаше нещо, а просто така да е широко, просторно пред очите и . Стаята и беше омръзнала и знаеше с най малка подробност всеки предмет къде му бе мястото и със затворени очи можеше да стигне до него, да го пипне. Имаше нужда да пипне нещо живо, истинско. Всички около нея и се струваха мъртъвци -хора обречени , затворени в черупките си, виждащи само на сантиметри пред носа си. Хора, които и отмъщаваха всеки избрал си за нещо. Нали бяха живи все пак.Това навярно им беше обяснението пред собствената им съвест. А то съвестта не всеки я имаше, не му се отдава на всеки да бъде честен, порядъчен и добър в днешното зло време -епохата на антихриста.Прокара длан по стъклото на прозареца, усети гладката му повърхност и се запита защо живота не е толкова гладък като него. Веднага бързият и ум отговори, че такъв живот би бил и чуплив, като стъклото. Грешка или не, недостатък, болест ли, но много мислеше, разсъждаваше, затормозяваше мозъка си и без това претрупан с голяма информация за твърде малкото години живот, които живя и живее насила. И днес времето беше слънчево, но в душата и валеше. Валеше от оня дъжд, който се превръщаше в лед. Беше студена, много студена от злото, което се беше вкопчило в нея още от дете, когато по чудо я спасиха от онази страшна болест, която и днес мори старо и младо.Три буквички, но силни. Всъщност тя беше тази зодия, пак с тези три букви. Надяваше се на шанс някакъв. Знаеше, че съдбата си никой не може да промени, дори лекарите до които в краен случай допираха разни гледачки и ясновидки. Знаеше че силата на духа помага, променя нещата, но за кратко време и за крехкото си тяло и психика твърде силни удари бе понесла и то вкупом, като по поръчка. Млада бе, а имаше чувство, че е старица. Оня човек все още беше жив, не бе погубил само нея. Той и хората му още вилнееха в името на парите, но за тях нямаше лоша карма, зла съдба, съд . Сети се за Ботевата мисъл - "Бог не наказва когото мрази". Запита се дали наистина не е така. Тя просто искаше така да живее, да работи това, което и е приятно, искаше да бъде себе си без да бърка нечии интереси. Беше честна с всичките, а те злобееха и и го казваха в очите сякаш тя беше виновна, че е много красива, достатъчно талантлива и наивно добра. Никой не избира родителите си, нито пък майка си , която каквато и да е не знае какво дете ще роди - красиво, умно или напротив. Но едно беше сигурно -"Роди ме, мамо с късмет и ме хвърли на смет". Късмет имаше дори когато оживя след тежките две операции в детството си. Късмет имаше и в работата си, късмет имаше и в любовта, но някъде нещо сгафи и се намеси съдбата ли ? Може би. Искаше много или напротив - искаше малко и бе твърде наивна, добра. Красотата - тя и пречеше най много. Но какво трябваше да стори със себе си, че да не буди завист, злоба от другите момичета и жени, които даваха купища пари да се разкрасяват. Какво трябваше да стори със себе ,че и тя да има вярна приятелка, която да я цени , а не използва. Тя знаеше,че мъжете бягат от такива красавици, като нея, гледат на тях, като кукли само за удоволствие. Дори да имаше други ценни качества красотата и всичко затъмяваше, а и стархът в силният пол. Не ми трябва красива съпруга, че да се заглеждат по нея и да се чудя как да я опазя. Това и беше повтаряно от доста мъже кандидат приятели. Тези обикновените момичета, жени, те бяха щастливките.Те не бяха различни, те се сливаха с останалите дори с елементарщината си на вътрешното си съдържание, но.....бяха търсени. Те не предизвикваха завист, злоба...С тях мъжете се чувстваха силни и красиви. Мъжка психика, повече от тъпа си мислеше и без да се усети удари с юмрук по рамката на прозореца. Ръката я заболя, но повече я болеше вътре, душата и, която беше смъртоностно ранена. След толкова много късмет изведнъж всичко се обърна. Съдба? Магия? Завист и злоба? Манипулация? Беше промита и тя не знаеше как стана, и защо хора го правят на хора. Та те дори искаха тя да се откаже от майка си, което звучи страшно. Тя не се разбираше с майка си от детството си още и те знаеха това. Те, те които търсеха точно такива момичета за опитни зайчета и манипулиране. Съзнаваше всичко сега, но беше късно, много късно.Така както и създадоха името, славата, така я сринаха за дни и то с тези пари и средства, които са взимали от нея.Това просто беше тактика, начин на работа на тези хора, на печелене на пари. И защо не след като в тази държава всичко се позволява и купува. За тях съществуваха само парите и бизнеса . Никакви душевни ценности, никакъв срам, страх от Бога дори нямаха. Играеха си с човешките души, като нейната, но погубваха и близките, роднините на жертвите си. Да няма нишката...А кои бяха, ставаха жертви? Такиви като нея, които просто не бяха родени за този начин на живот, който те определяха. Не можеше да се бори, знаеше че ще загуби. Сама нищо не може да направи. В Родината и е така - мърмори народа, но не се сдружава. И пак се сети за -"Задружна дружина, планина повдига". Нещо я избиваше на романтика и не че не е романтичка, но сега в повече и дойде.
Една жена се бореше с кофите за боклук навън и тя се сети за майка си. Жената наистина приличаше на майка и. Защо бягаше от нея, защо се срамуваше от себе си, от майка си ли ? Това не беше си го изяснила. Каквото е казвала майка и тя винаги правеше точно обратното, но не от инат. Просто искаше самостоятелност. Да се докаже. Майка и беше силна, властна, волева жена и това я подтискаше. Искаше да се освободи от това обсебване. И стана, така стана, че от голямото и желание за живот и самостоятелност нищо не остана. Измамена , излъгана от всички - абсолютно всички. Така си мислеше. Роднините не ги признаваше, защото всичко измерваше в пари. Така я научи животът в големият град там сред акулите. А роднините и нямаха пари, те бяха никои. Възгордя се, прекали с исканията си от живота, от тези които и даваха, а взимаха от нея тройно. Знаеше го, но не се усещаше, като че ли течението я влачеше. Нееднократно и близките и бяха заплашвани заради нея, а самата тя просто беше обречена. Не, не бе секта, а нещо по страшно. Нещо , което и сега съществува там, където други, като нея са опитните зайчета. Е, сега тя беше на свобода, но не е вярно, тази свобода е мнима. Да се спаси от тази мнима свобода бе най трудното за нея. Навсякъде вратите и се затваряха, достатъчно бе оплюта, посрамена с повод и без. Физически бе на предела. Чу свирка на влак. Мина и през ума нещо лошо- да тръгне за там. После спря тази салудничава мисъл и погледна надолу през прозореца. Виеше и се свят, нямаше смелост, а и не виждаше смисъл. Знаеше че това го искат те,онези които обират всячески, погубват такива като нея и искат да няма следи. Знаеше че ще докаже с това, че е по слабата от тях. Знаеше, но вече и бе писнало. Толкова огорчение, измама, грубост, насилие беше видяла, преживяла, на толкова фалшиви хора е вярвала. Нима наивността и я погуби. Само това оставаше да е - съдбата и нейната наивност, както и от малка отвращението и от дома, от родният град, от семейството и, което не помнеше.Телефонът не спря да звъни, но не го вдигаше. Знаеше че пак я търсят измамници и мошенници. Знаеше че парите в днешно време са в тези хора. А тя нямаше пари, работа, името и бе сринато, здравето още повече, погрозняваше. Изкушаваше се, но намери сили и излезна навън. Времето бе слънчево, но не толкова топло. Тичаше с все сили, докато стигна парка. Седна под едно дърво и се сви, като изплашено зайче. Искаше да плаче, не, искаше да вика, но разбра че няма глас. Гласът и не я слушаше, сърцето също. От малка си имаше проблеми и с него. Започна да рови в пръстта около дървото. Търсеше. Самата тя не знаеше какво. Спря в един миг, когато видя човек срещу нея.
-Какво правиш, момиче? Добре ли си?
-Оставете ме сама! Какво ви преча? На всички преча. Преча че ме има, че съм жива...
-Не изглеждате добре. Искам да ви помогна.
-А, имало и добри хора! И с какво ще ми помогнете, и как? С пари? Малко хора ги имат, няма значение по какъв начин, но когато ти ги дават ти взимат здравето и живота в замяна. Вашият Господ позволява това. Аз обичах, вярвах, трудих се честно, сега нямам и надежда. В кого, в какво ? Ограбена съм всячески, измамена, срината. Къде е Господ, къде е държавата? Има ли я ?
-В депресия сте , момичето ми. Имате нужда от помощ, от лекар.
-Така ли? И какво правят лекарите? Като малка ме спасиха, но сега , когато бъркам нечии интереси ме.......
-Позволи ми да те прегърна и да ти помогна. За мене си дете, много по млада си. Аз няма да искам това, което всички от теб са искали. Само това са виждали в теб и по лошото е ,че ти си го разбрала .
Тя се остави да бъде водена от непознатия . Нямаше значение накъде. Поне сама поиска това, а не като преди....когато никой нищо не я питаше, а само изпълняваше. Заради това, което обичаше да прави - работата си, трябваше да прави неща, които я убиваха и стигна до тук - абсолютен срив и мнима свобода. Осъзнаваше го и какво? Чакаше чудото. Надяваше се....
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:47

СЯНКАТА

Седеше и мислеше-доколкото му се отдаваше. В главата му се въртяха мисли от сорта какво да направи,че да спечели много пари. Да спечели, не да ги изкара,не да ги изработи. Човещина, вярно. Кой не мисли в днешно време за пари, за царицата пара, но...има едно но. Тя не мислеше за парите, дори ги мразеше, а точно тя му харесваше. Изяждаше се отвътре,че е толкова различен от нея пък го влечеше. Нямаха никакви допирни точки, никаква прилика -физическа и духовна. Едното единствено нещо по което си приличаха беше ,че обичаха да спринтират,да бягат на къси и дълги разстояния.Бягаха дори от себе си и то в моменти тъй важни за тяхното аз. Колкото повече бягаха ,толкова повече се приближаваха един към друг. Реши да я убие.Така ще се оттърве дори от мисълта за нея. Но не беше толкова лесно да се оттървеш от сянката си. Тя го преследваше навсякъде.Да харесваш не, а да обичаш неща, някой, а да искаш да се оттървеш от него просто от самото чувство на малоценност пред него е убийствено желание за смърт, за бягане от реалността. Бог наказва убийците, самоубийците, но това не го плашеше. Той не вярваше в отвъдното.Животът му почти премина и на стари години видя доста свои грешки,които не бе забелязал на младини. Но връщане назад нямаше. Живееше си добре.Съществуваше. Купуваше си всичко с пари, дори и жени -стар навик от младини. Все пак трепереше за живота си. Искаше му се да я надживее, поне там на гроба и да може да иде и да се открие, да му олекне. Поне там да бъде по силния,живия, надживял я, доказал се. Тя беше прекалено целомъдрена и умна, макар че не и вървеше, за което и той имаше вина. Но той не можеше да бъде като нея. Не вярваше в отвъдното, вярно, но се надяваше там да се срещнат един ден и да и докаже,че той по нищото от нея е живял там горе на Земята по пълноценно и повече. Че нейният Господ в нищо не и помогна. Стана от пейката и се запъти към центъра на селото вече съвсем опустяло. Младите се изнесоха в големите градове и в чужбина, а старите малко по малко си отиват, измират. Които оставаха бяха болни,отчаяни, самотни, затъпяли.
-Бай Миро, къде си тръгнал? Имаш призовка, ела да ми се подпишеш.
-Я че, от кой и защо?
-Ами знам ли! Ще идеш този ден в съда и ще разбереш.
Миро погледна хартийката, намуси се, опита се да я смачка, но не му се отдаде. Нямаше накъде, подписа се и се зарече да не ходи никъде. Чоплеше го за какво е това, но захвърли всякакви лоши мисли и тръгна към селската кръчма. Поръча си биричка и загледа телефона си.Беше от сина му, но почти никой не му звънеше. Синът му беше казал да му звъни само когато не се почувства добре или му стане скучно и страшно. Та то трябваше всеки ден да му звъни ако беше за това, но защо да го тревожи, той си има свой живот.Чудеше се, но не се реши да му се обади и да го попита за тази призовка.Имаше вътрешно усещане,че нещо е станало, става и ще става ако не отиде на делото. Изпи още една биричка и се запъти към къщи. Трябваше да нахрани кокошките, да погледа телевизия както винаги и да си легне. Сянката на онази жена още го следеше и това се засилваше с всеки изминат ден. Не спа добре, събуди го телефона. Изненадата беше голяма. Синът му го търсеше. Искаше среща, знаеше за призовката, но повече не каза. Не беше нормално той да ходи до града, но синът му настояваше. Бил много зает, а трябвало да поговорят на четири очи.
-Какво ще хапнеш?
-Не съм дошъл от село, за да ме водиш по ресторанти-ядосано каза Миро на сина си. Искри прехвърчаха пред очите му, беше бесен, но се държеше.
-Татко, при мене идва една жена, която е завела дело срещу теб. Не знам откъде ми е намерила адреса и телефона. Знам че ти не си и го дал, но се притеснявам не толкова за материални щети, а за здравето ти. Реших първо аз да поговоря с теб,че да не се шокираш ако наистина идеш на това дело.
-Изплюй камъка, казвай какво е станало.
-Ами.....деликатно е. Жената е инвалид-с такава пенсия, която не я оправдава,че сега се е сетила да си търси правата. Иска да ти напомни,меко казано, че имаш дъщеря от нея. Дъщеря, която досега е била по санаториуми с разни заболявания още от дете. Имали сте връзка някога. Тя се е мъчела да премахне плода, но само го е увредила. След години като че ли всичко и се връща и при катастрофа остава инвалид. Разбираш за какво става на въпрос.За пари.
-О, сине!Тази няма да стане. Може всяка да тръгне да ме съди, че преди много години имала дете от мене.
-Може, татко, но тя не е някоя. И ти я знаеш коя е. Ако искаш ми сподели коя е и какво е била за теб, но трябва да решим какво да правим. Самият ти си много болен, стар и не можеш да се грижиш за двете жени, а аз не мога да остана безучастен. Тя може да е загубила време и.т.н., но може да докаже и с изследвания, че дъщеря и е от теб, ако наистина е така. Че тази нейна дъщеря-болна, дали я е захвърлила по санаториуми тогава и сега се сетила за теб с каква ли цел това също може да се докаже. Но няма начин да стане без съд. Сега оставаш тук, за да се срещнем с нея. Не ми казвай коя е, било е отдавна, бил си млад, а аз съм ти син, не мога да те съдя.
-Аз сам ще се справя много лесно и завинаги с този случай, с тази.......
-Няма да ти разреша сам да се виждаш с нея. Няма.
-Тогава за какво ме извика, за какво съм ти?
Миро стана, погледна небето и очите му се наляха със сълзи,които синът му не видя. Беше вече тъмно, много тъмно. Беше тъмно и в душата му. Знаеше, усещаше ,че тази жена ще го убие, а не той нея. Гонитбата свърши, но не очакваше по този начин, не очакваше. Страшна жена, направо демон. След два дни имаха среща със жената поне според думите на сина му. Миро се дърпаше, но синът му направо го насили.
В кафето беше доста тъмно. Само сервитьорката се белееше с оскъдния си тоалет. Добре че бяха далече от тонколоните, защото на Миро хич не му беше до музика. Някаква черна кола спря и един едър мъж изкара инвалидна количка. Жената в нея не приличаше на неговата бивша любима. Тази беше руса -навярно изрусена и с много ярко червило.
-Здравейте! Вие ли сте Миро Илиев?
-Да, аз съм.
-Това е моята приятелка и клиентка. Ще ви оставя да си поговорите и ще помоля сина ви да ме последва навън.
-Ти ли си, какво си направила със себе си, а сега и с мен ли?
-Не, нищо. Това вече не съм аз. Бях онази, вече не съм аз, променена съм на сто процента. Животът е такъв, не можеш да ми се сърдиш, нямаш право. Момичето е твое и ще го докажа.
-Но защо сега, защо?
-Не съм и мислила за това, но трябва да се оцелява някак си.
-Но аз нямам пари, знаеш го. Какво можеш да вземеш от мен?
-Имаш син, много богат син, Миро!
-Не закачай детето ми! Не вдигай майка му от гроба!
-Не, Миро! Нямам избор. Всеки гледа себе си, нали, макар и късно да го разбрах? Аз лошата бях твърде добра цял живот. Бях.
-Колко искаш?
-Не, не искам еднократно. На делото ще се решат нещата.
-Но ти си се свързала не с фондации, а с някакви съмнителни хора, субекти! Защо? До там ли стигна?
-Боря се, Миро, както цял живот съм се борила. Само че сега по животински. И самият Бог ми е свидетел защо.
-Сама си си виновна,беше пощтръкляла тогава, гонеше висините, а аз се примирих с един обикновен живот, с една обикновена жена, която ме обичаше за разлика от теб. Но ти май не можеш да обичаш щом досега си останала сама? Твоят Господ те наказва, драга!
-Аз пък тебе ще накажа, Миро! И както казваш моят Господ знае защо. Аз страдам, дъщеря ни също, а синът ти си не знае парите, ти си гледаш спокойствието, старините.
-Жено, ти си луда!
-Предложи го в съда да ме прегледат, хайде де! Ама тогава трябва да се разровят и в твоите епикризи.
-Попитах те колко искаш? Ще продам всичко на село или ще ви го оставя там да живеете с дъщеря си.
-С дъщеря ни, Миро!
-Стига вече! Кога се сети, че е от мен? Но каква е гаранцията че няма да представиш фалшиви изследвания?
-Ами твоят син да се бръкне в джоба и да плати други изследвания, с които да те оневини. Тъкмо ще спести срама от баща си, от младините му.
-Ще те убия да знаеш, рано или късно ще те убия!
-Не можеш,Миро. Голям товар носиш, голям грях. Пък и саката жена убива ли се?
-Татко, ставай, ясно е че ще има дело.
-Никакво дело, сине, няма да има. Тя е луда напълно полудяла и някои хора жадни за парите ти я поддучват.
-Ставай ,татко, до тук. Аз се разбрах с човека.
Оставаше един ден до денят на делото. Миро съвсем се беше съсипал, но добре, че синът му щеше да дойде да го вземе с колата.
Зала номер 8. Не му харесваше това число ама хич. То бе рожденната дата на това изчадие, което го бе довело тук на стари години, тук на съдебната скамейка. Краката му се подкосиха, когато видя младо момиче напълно одрало кожата му. Приличаше на него, меко казано. Само дето беше много бледо и слабо с блуждаещ поглед и треперещи ръце. Момичето изглеждаше много зле и го поддържаше същият оня мъж, който беше на срещата му с бившата му изгора.
Разбра, че това е дъщеря му, усети го. Прииска му се да не е жив. Погледна сина си, който му кимна окуражително. Делото се проточи и всичко мина без инциденти, но Миро беше решил вече. Не можеше да спести срама на сина си. Помоли го да го изпрати на автогарата и го целуна, както никога не го бе целувал. Напусна завинаги големия град откраднал сина му -едничката му радост. Нямаше сили да тича по адвокати, нямаше и пари, но и нямаше желание. Искаше да иде при съпругата си-единствената жена, която го е обичала истински. Прибра се, нахрани кокошките, сложи им храна за дълго и провери капаните за плъхове. Бяха хванати точно два. Аз ще бъда третият си помисли Миро и се усмихна сам на себе си. Изгледа новините и се обади на комшията си бай Станой.
-Станойчо, след половин един час ми се обади, ела у дома да не се вмириша. Засмя се за по сигурно.
Станой си помисли,че Миро се шегува, както винаги е правил още повече, че трябваше да е щастлив от гостуването при сина си в столицата.
Миро влезна в мазето и намери бурканчето с отрова за плъхове. Беше останала малко, но вършеше работа.
Ръката му не потрепна. След това прилегна прегърнал портрета на съпругата си. Гледаше в тавана, където виждаше само звезди и чуваше някакво пръщене на клони. Сети се за миг, когато за първи път облада бившата си любима. Беше в гората. Изкрещя с последни сили:
-И сега не ме оставяш, долна жено! Остави ме спокойно да умра с портрета на съпругата си в ръка, да умра последно за нея с мисълта!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Today at 2:12

Върнете се в началото Go down
 
ПРОЗА-лично творчество
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 3 от 5Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Чародейките :: Други :: Поезия-
Идете на: