Чародейките

Форум за най-запалените фенове на сериала, Чародейките
 
ИндексИндекс  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  GalleryGallery  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  Вход  Сайт за ЧародейкитеСайт за Чародейките  CalendarCalendar  Правила на ФорумаПравила на Форума  Латиница/КирилицаЛатиница/Кирилица  ЧатЧат  

Share | 
 

 ПРОЗА-лично творчество

Предишната тема Следващата тема Go down 
Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5  Next
АвторСъобщение
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:44



Разказите на sekirata -cekupama -jupel...-А.Х.Т.

 :hi: 



 :thanx: 





ЗДРАВЕЙТЕ,ПРИЯТЕЛИ И...НЕДОБРОЖЕЛАТЕЛИ!

Вчера направих "околосветско" пътуване в интернета,
там,където съм била и където съм блокирана.
И какво установих, навярно Ви интересува,защото
искам веднъж завинаги да се спре да се говори за
мене ,че си измислям и тем подобни,че съм имала
мераци меко казано да съм голямата поетеса и разказвачка,
че съм ненормална и красива "бабичка",че нямам кой знае
какъв глас и не съм това, за което се фишкам. Цензурата
я има, но е друг вид,не от държавата.Страхотен е българинът,
та и малцинствата ни, които се побългариха в някои сфери!
Та страхотен е българинът,когато трябва да смаже брата,
сестрата си, сънародника си. Това е от някаква мания да
се покаже той пред другия и то негов сънародник. Срещу
малцинствата не смее да рита,защото е страхлив и дупедавец.
И какво установих ли? Ами нещо, което си го знаех, но вече
се убедих,че няма лъжа , няма измама. Наистина всичко към мен,
към децата ми идва от Плевен, работното ми място, родителите,
които сляпо вярват на децата си,родата най вече зълвата и
от комшийте ми. Хасковските и асеновградските ходжи...
по тази причина отдавна не стъпвам там дори при сина си,
който изцяло е зомбиран. Магиите на чалгарките и феновете
им са едно на ръка. Но как да се развалят магии, като е вредно
и опасно? А и аз, и децата ми сме сред същите тези "хора",
които ги подновяват? Ще кажете, като имам толкова много лични
проблеми, защо се хващам в някакъв интернет. Защото всичко
започна от както започнах да пиша в него по повод Пайнерката-
дъщеря ми Полина. Защото не съм от тези, дето лазят,
дето клякат и мълчат, крият истината, страхуват се...
И досега не си намериха място Плевенчани, че Полина
е била избраницата, че от петдесетината кандидатки и
кандидати от Плевен избраха Полина в "Пайнер".
Че съм била музикант и много добре знам,
че тя не можела да пее дори като някои мои ученички.
Писаха се писма с клюки и интриги дори до шефовете ми,
моите и на "Пайнер". А детето ми беше капка, сълза,
докато живееше при мене в Плевен. Същото и със сина ми,
който не случайно бе разпределен в Хасково, след като
завърши школата в Симеоново . По това време аз писах
истината /това е моето аз/ срещу оня край, срещу цигани
турци и чалгата-ориенталщина с център Димитровград,
откъдето ми натресоха и снаха. Синът ми е вързан ,
обсебен с тяхните ...Но всичко с времето си,
то се връща с бумеранг и вече започна да се вижда.
Та интернета, от него ми дойде и идва всичко,
но защо аз не трябва да съм в него? Защо моите
слова са опасни, перото ми, съществуването ми дори
в училище, не само в блока , в който живея? Защото
съм неудобна или просто човешка завист? Та всички
плевенски сайтове ме блокираха от раз, особено,
като пиша потребител секирата! И не само Плевенски.
Защото си плюят в устата."Тази е майка на чалгарка
и няма как да е поетеса, разказвачка,нормална.
Тя е едно изкуфяло бабе, хайде да я довършим
по най използвания метод на Балканите чрез проблеми
с децата и чрез най милото и ". Така ми го каза
направо в очите и Веселин от Асеновград leif
приятелят съгражданин на Стефан разказвача cefulesteven,
който не случайно дойде да живее в Плевен.
Така ми го каза и Златка esen.Че не се знаело
и с моята дъщеря какво ще стане, след като тя
загубила едната си дъщеря. Всичките сайтове,
които проверих вчера и снощи, всичките до един
за моето АЗ и ника ми са проблем меко казано.
И то след като четири години Полина вече не е в
Пайнер и не е на себе си от магии и .......!
Където и да иде, дори в чужбина. Синът ми също,
но е мъж, а е и много кадърен не в изкуствата,
и им е нужен. По същата причина и мене ме държат
жива все още, та и малко ли е удоволствието
на тази измет да гледа как една майка се
гърчи от болести, магии, мъка...?! И тази майка
да има наглостта да се опитва да им превзема
позициите на най големите в поезия, проза, музика,
журналистика, интернет,учител музикант,контактна,
почти готов литератор, домакиня,мъж и жена
в семейството си от 1983г и...и...! Имала съм
наглоста да се правя на Ботев! Сами съзнават,
че не е така! Ботев не пише еротика и любовна
лирика като мен, но...? Въпросът е че тази жена
с ник секирата дразни със своето АЗ. С децата си,
които бяха и са най лесната им плячка. Не се
страхуват от възмездие и защо ли? Защото са луди,
болни хора точно те, а не тя майката, боркинята за истината,
родолюбката. Навсякъде, ама навсякъде,където съм пускала
творбите си, особено стиховете си,което много неща показва
съм изтривана щом е сайт за художествена литература,поетичен
и особено плевенски и софийски. Та дори и на личан сайт
нямам право?! От къде се взе това свободно време на тези
някои да наслагат толкова минуси, толкова цветущи, най
често анонимни, отрицателни коментари, рецензии...
под мои творби в интернета? Дори съм преправяна, което
е абсолютно престъпление! Дори и ника секирата премахнат,
все едно че извънземно е писало стиха ми?! А сайтовете за
клипове са изцяло манипулирани и там работя с триста зора,
с риск за компа ми.И и тук е мястото да кажа , че смених
четири компютъра за няколко години, че правих четири пет лични
сайта след изтриването им познайте от кои. Отказах се и от скайп,
от вярването в хора от интернета. И кой го направи, кои и защо?
Защото съм най талантливата, най красивата, най емоционалната....?
Не разбира се. Просто защото съм...АЗ! Защото това го
не могат много хора най вече враговете ми. Обвиняваха синът ми,
понеже с това се занимава, с компютрите и с интернета е на ти.
Обвиняваха го, че той ме триел, заради баща си, с който поддържал
връзка и го настройвал срещу "изцепките "ми в интернета, но...Аз
съм тук и виждам как стоят нещата. Чак до там не би стигнал моят син,
чак до там да се продава та и мене, и то на баща си, и зълва ми,
на ония хора там долу от Хасково и Димитровград! Освен ако
не се използват средства , както стана и с дъщеря ми, вандалски,
нечовешки,престъпни деяния. Пиша за себе си, а защо не, админ?
Когато не пиша, че съм от Плевен в данните си зле, когато пиша
пак зле и кво, да ме няма ли в блог беге и в интернета изобщо?!
Не мога да угодя на всички,на малко хора дори не мога,
а и вече не искам, и не се старая.
Не ми се сърдете защо забравям някои от
виртуалните си "приятели",защо не мога да приема,че не може
ТЯ,ТОЙ да харесва и моето творчество,и мене, като човек,
и в същото време, и моят враг, който се е смотал най често
анонимно в интернета,и ме гони пак за мръсотии....Та той
е съвсем различен от мене! Тя също...ако е жена.
Не го приемам това, не...!
Значи с други цели ми се пише приятел!
И моля Ви разберете ме,че сека,
защото съм ПОСЕЧЕНА - АЗ И ДЕЦАТА МИ,
ПРОДЪЛЖАВАТ ДОРИ ВАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ
ДА МЕ СЕКАТ ЛИ, СЕКАТ! ПЪК АЗ СЪМ БИЛА
СЕКИРАТА И ВИ ПРЕЧЕЛ НИКА МИ ?!?!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:47

СТОРИЯТА НА ЕДНО СЕЧИВО
БЪЛГАРИНЪТ ОТ САТИРА НЕ РАЗБИРА


Само на края на гората захвърлено останало само. Малцина го използвали, повечето използвали чужда съвременна техника. Така си въобразявали,че качество давали. Валентинчо-слугинчо и няколко стари моми от селото Кратунско се дразнели най много. Нямало кой да изкопае една дупка и да погребе това желязо. Ден и нощ ги мъчела тази мисъл.Но имало и едно нещо по страшно, което ги убивало всеки ден. Не можели нощите да спят. Те хвърляли толкова много пари за чуждото, модерното, а нищо не ставало.Повечето хора не разбирали от такава сложна чужда техника. Питали се тези няколко заблудени и още доста около тях как може това желязо да има толкова много сила, здравина и неуморност.Как може хората да допират до него и да избягват чуждата модерна техника. Откъде вадело това чувство, тази страст и топлина. Нямало
спиране. Не могли да се примирят. Сечивото е самобитно, българско. И това дразнело.Решили накрая да измислят хитрина. Наклепали го с ....на.
Намерили се добри хора и го изчистили,

лъснали.Стоплили душата на сечивото и то блеснало с по голяма сила. Тогава решили, че трябва да се оттърват директно от него. Не знаели колко години живее едно желязо в пръстта, но решили и започнали да копаят трап. Сечивото било добродушно и не очаквало чак такава силна злоба,че да посегнат на живота му. Но освен ,че била силна злобата не идвала само от едно две места. Разбрало сечивото,че гората е продадена и в нея влизат всякакви. Разбрало, че ще бъде закопано живо. Топлата му душа щяла да изстива в пръстта.Опитало се да плаче, но се сетило ,че може да ръждяса.Намерило сили в себе си и си откъснало старата дървена дръжка. Не му трябвала. Изместило се на юг и погледнало слънцето право в очите. Слънцето се усмихнало и го обляло със светлина и топлина. Сечивото все повече и повече лъщяло. Една сутрин го събудила пееща птица кацнала до него. То забелязало, че блести по по друг начин. Желязото в него станало стомана. Слънцето се усмихвало от небето и се радвало на сечивото, което блестяло с цялата си сила. Но хората,които го обичали били прогонени далече,много далече.
Минал дървар и се спрял пред светещото от лъскавина сечиво. Занесъл го в къщи и му направил нова дръжка.Всеки ден излизайки в гората вземал със себе си сечивото.Толкова свикнал с него, че в къщи го поставял до леглото си.Първо в сънищата си, после в действителност дърварят забогатял.Забравил за сечивото и заминал в града.
Подарил сечивото на един ковач. Ковачът се чудил какво да прави с него. Дожаляло му да го
претопява и го скрил сред доста други стари сечива. Дошли години на мор и суша, беднотия и глад. Хората нямали пари и за хляб.Гората била близко, но нямало с какво да секат. Вносната модерна техника се потрошила, нямали пари да я поддържат.Намерили дърваря и заедно с него отишли при ковача.Помолили го да им даде сечивото. Ковачът се размислил и отсякъл-
-Когато сечивото ви вършеше работа вие го захвърлихте. Сега няма да ви го дам, защото знам,че ще го убиете.
Извадил сечивото, лъснал го и то пак заблестяло.
Излизал редовно в гората с него и така спасил семейството си от студа, който сковавал всичко наоколо. Лошите хора зъзнели и си спомняли за времето, когато се подиграли със сечивото.Плачели неутешимо, но вече било късно. Сечивото принадлежало на добрите, обичало тях.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:49

ЕДНА...ЯБЪЛКА

Червеи. Такива мънички, жълтички. Свиват се, разпускат се, ядат хубавите ябълки. И най интересното е, че се опитват да мислят. С какво ли мислят съм се питала и питам? Където им е главата, там им е дупето. Всъщност дали имат такова? Няма как да нямат. Толкова ябълки са изяли. Нали трябва и да го изхвърлят. Но има и нещо друго. Къде изхвърлят това....?Вътре в плода, то е ясно. Смешно и тъжно. Те -грозните, пълзящи, лигави и ...ящни, те, бяха силни. Тези нищожни малки животинки. Хубавите, сладки ябълки за кратко време червясваха.
Нападнаха ябълката на леля Славка -тази голямата, точно пред къщата. На дървото имаше една червена ябълка, която червеите си харесаха. Точно нея. Постоянно нападана от тях ябълката падна на земята. Пъплеха по нея, в нея, разяждаха я. Тази ябълка беше от червените и много сладка, с твърда кора. Паднала на земята, тя очакваше леля Славка да я нареже за храна на прасето. Това прасе всичко ядеше, затова беше толкова голямо. Леля Славка му се радваше и имаше защо. Нейните внуци чакаха Коледа, за да си похапнат свинско.
Ябълката лежеше на земята и се молеше за по благосклонна съдба. И това, което не очакваше стана. Леля Славка я взе от земята, изчисти я и наряза на парчета. Заедно с две големи круши и няколко сини сливи свари компот. Ябълката нямаше как да се бунтува, това и бе съдбата. Водата понасяше, но захарта не. Чудеше се защо хората я употребяват. Тя вече не беше същата, но беше щастлива. Не бе изядена от прасето или изгнила на земята. И червеите си намериха майстора -леля Славка. Не разбра защо тя избра нея за в компота. Толкова други ябълки имаше на дървото и по земята. Много е сладка, апетитна, това трябва да е било. Леля Славка пиеше с наслада компота на глътки и като че ли я беше жал да изяде нарязаните парчета плод в него. Тя ги запази в хладилника, не ги изхвърли. Искаше да направи сладкиш. Животът на ябълката продължи.Сладкишът стана много вкусен. Ябълката умря щастлива.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:50

ЕДНА ДУША

-Изгубена си в нощта. Студено е .Очите ти казват повече от думите. Нуждаеш се от мен, нали? Животът не е такъв, какъвто изглежда. Спри да живееш в мечтите, самотна, топла душа, в този свят студен. Късно е. Ела. Да се махаме от тук.
-Млъкни! Замълчи!
Гласът продължаваше да говори. Тя го чуваше, не виждаше никой, но глас имаше. Откъде идваше -не знаеше, не искаше и да знае.
-Изгубена си в нощта, без желание за борба.
-Не, не е вярно! Аз съм тук и знам защо съм жива. Намерих се.
-Студено е, казах ти. Трябва да се махаме от тук.
-Къде? Тук ми е добре. Жива съм. Харесва ми.
-Всички, те, идват да те вземат. Няма да те намерят. Никой няма да те намери. Ти си тук и те няма.
Ела, тръгни с мен.Там...там ни чакат. Аз съм до теб, ние сме заедно. Подай ръка и тръгни с мен. Остави, забрави... Тук всичко е същото.Там, за там с мен тръгни.
-Няма ли да млъкнеш, глас проклет? Аз имам глас -силен, имам смях -звучен, имам усмивка -цветна, имам поглед -лъчист, имам....тук всичко имам. Имам....мечти.
-Спри да живееш в мечтите! Казах ти. Не лети. Няма къде, няма с кого, нямаш с какво. Порязана си.
Не, не съм! Имам душа, все още я имам -моята. Тя може да говори, тя може да лети, тя, тя .....Не я давам!
-Не, нямаш! Ти си за себе си и за всички. Късно е. Ела. Стегни се. Трябва да се махаме от тук.
-Остави ме на мира! Махни се! Не искам.....Никъде няма да ходя! Ще летя пак и пак -без крила, с моята, с моята бедна душа. Имам я. Все още я имам. Никъде не искам да......ходя.
Нощта -погълна я. Останаха следи, които водеха някъде далече. Къде? Никой не знаеше.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:52

СЪЖАЛЯВАМ, ОБИЧАМ, НЕ МРАЗЯ, БОЛИ...КОЙ ГО....СЪРБИ?!

Гледам в очите на народа си-едно голямо болно, изплашено животно.Чета болката в очите му, но не разбирам, не знам кого да питам и има ли смисъл да питам.
-Защо , народе, търпиш?
-Защото съм обезверен, защото не вярвам и в бунтарството. Бунтарството на един заблуден народ. То е обречено.
-Страхлив?
-Не, не съм страхлив, а просто ми писна, а и така свикнах -всичко на готово да ми се поднася, дори свободата ми.
Гледам в небето . Птици се реят, реят се на свобода-доволни, щастливи, нямат проблеми нито със свободата си, нито с прехраната, нито...
Е, да! Страх. Страхуват се от грабливи птици, но са намерили начин как да се предпазят, а какво направи ти, народе?!
"Търпи и ще си спасиш душата..."как го е казал поета. Браво! Но кой го чува? Чуват се само вопли, оплаквания на сиротни майки, на отчаяни, погубени млади души повечето физически що годе оцелели на 20-30 години,пък с живот, мисли, разсъждения, съдба на 50-60 годишни !
Защо, народе?!
Хладилникът на някои е пълен, на други не, а на трети дори го няма. На някои им омръзва смяната на курорти-балкан, море, чужбина, Родина , а други са вечно там - под моста, подлеза или под някое дърво на обръщателя на тролейбусна линия да речем №7!
Някои сами , някои с майките си. Гладни, уязвими, податливи, лъгани, мамени...Гладът подлудява хората, безсилието срещу системата хищник и останалите човеци -животни. Богатият, връзкарят, тузарят те праща от съжаление да идеш в парка на пейката....Надеждата ти да речем не е толкова току що изнасиленото момиче от оня дето те праща там, а гладът. Не си ял толкова дълго. Ами ако се окаже ,че този преди теб е и убил момичето? Ти гладният, друсан, пиян и какво ли още не ще разбереш , че си правил секс с мъртво момиче. И тогава в затвора поне ще има какво да ядеш. Да речем един такъв случай. А къде си ти , народе, къде си по това време? По това и другото време , което тече не спира. Духът на българите умира. Жалко за нацията, която я имаше като такава! Жалко да бедните, уязвими и винаги осъждани жестоко от съдбата и от властите! Защо? Защото нямат просто пари, връзки....? Защото съдбата е безмилостно жестока? Борбата ли, Вапцаров? Не , не борбата. Съдбата е безмилостно жестока и определено съсловие хора в България. Стигна се дотам - България! Това е последното,което е на път да изчезне -думата България!
Затова аз ще се помъча да заспя и ще ти кажа -Лека нощ, Родино! Обичам те, Родино, обичам те такава-красива, силна в миналото си, бедна, мръсна в настоящето си и дано богата, наша, моя в бъдещето си. Обичам те, Родино! Съжалявам те, народ! Боли ме, но...."какво бих могъл да сторя...." Себе си не съжалявам,да ес боря не преставам. Заклевам се, че ще умра със секира във ръка! В интернета и навън, буря ,мълния и гръм моето аз нека крещи,заспали души! С усмивка блага, каквато приляга на душа чиста, лъчиста пеех и ще пея на прима виста!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:53

ДЪЖДЪТ В МЕН

Не спираше да вали . Валеше навън , валеше в душата . Прогизваше ме . Бях мокра до кости . До кости пропита от влагата , която ме поглъщаше . Нямаше милост . Милoст към мен, към всичко мое подарено ми от Бога. Това мое , което беше уж мое, а толкова зависеше, зависeх от всичкото, от нещото , което се наричаше природа . Природата в мен, природата , която плачеше в мен и навън . А дъждът беше солен, много солен . Идваше от дявол знае къде . Чадърът ми не издържа, беше от онези китайските . Къде ти пари, връзки за онези - истинските , качествените . Какъв дъжд , какъв чадър , какво небе - намусено , начумерено... Дори светкавици ми изпращаше от време на време . Биеха в мен , точно в гърдите ми . Биеха в това сърчице, което какво ли не бе поело през краткия си земен живот . Очите ми бяха сухи, много сухи. Нямаше дъжд за тях. Виждаха всичко без да гледат . Нямаше смисъл да се напрягат, но се напрягаха -навик ли, болест ли ? ! Все тази . Очите не приемаха дъжда , нE искаха да видят това , което беше тъй очевидно , очевадно. Бях на ниското , много на ниско , но се мъчех да потегля нагоре....по пътеката . Краката ми не ме слушаха . Умрели ли , що ли ? Мокри . И те . И те искаха друг път - чист , гладък , сух . Спрях насред пътя . Само очите ми бяха сухи . Палеха , боляха , горяха . Не искаха да чуят за дъжда, за влагата . Само те до последно гледаха , виждаха това , което беше толково скрито за другите - обикновените . Само те -очите с последни усилия се държаха отворени , макар че нямаше нужда . Около тях толкова много слепота , толкова... Солта ги разяждаше отвътре и болеше, адски болеше. Болеше и сърцето , но по друг начин . Беше скрито , беше на сушинка , беше тренирано , не беше открито, отворено за всичко , а само за това , за което душата позволяваше . Но ....дъждът не спираше , идваше от там някъде , откъдето съм дошла и аз , и ти ...... Солен дъжд . Невероятно ли ? Но факт.

Целуни ме под дъжда ,
нека болката да спра ,
нека всичко да простя .
Позволи ми да сгреша .
Обич мога да ти дам
и прогизнал сам и ням ,
този дъжд ме днес пропива .
Позволи ми да направя теб щастлива !
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:53

ДА ОБИЧАШ

Стивън не беше шофирал по такъв хлъзгав път.Валеше като из ведро. Чистачките на колата скърцаха, а това го дразнеше още повече. Току що беше се разделил с любовницата си - така я наричаше пред хората, а на саме си я глезеше -моето момиче. Този път връщане назад нямаше, тя много искаше.Искаше го целия, само за нея. Той дълго се бореше за т.н. свобода според неговите разбирания. Искаше и семейството му да си е наред - жена му да си стои в къщи, да домакинства и гледа детето, но и Нора да му е под ръка, когато поиска. А понякога да е свободен да излезе и с някоя нова звезда, която срещаше по баровете най често. Жена му просто го търпеше, имаше дете, а и той носеше парите. Но тази Нора за какво се мислеше? Нищо не му даваше, само се харчеше по нея. Той не е свикнал така. "Дай ми да ти дам" - нали имаше такава приказка и Стивън държеше на нея, но само след като му поомръзне въпросната дама. Не можеше да си прости, че си загуби времето с тази червенокоса лисица! Поне той така си мислеше.
Тя не му струваше много, на по младите жени даваше вече пари, а за нея някоя дрънкулка и много рядко я водеше на вечеря.Харесваше му в нея това, че не беше материалистка, не се опитваше да му рови из джобовете и въпреки , че я дразнеше с пари тя не ги пипаше, дори на заем не искаше.
И сега, като си караше така колата Стивън се чудеше да се върне ли при нея,
защото наистина тя беше почтена и честна жена за разлика дори от съпругата му , която му претърсваше редовно джобовете и си взимаше от парите му. А той отделяше и и даваше всеки месец доста голяма сума за нея и за детето.Не се свърташе в къщи, вечно по пътищата и никоя не можеше да му хване края. Така му харесваше да живее и никой не можеше да го спре.Освен парите! На тях много държеше, затова и бизнесът му не трябваше да пропада. Така си мислеше Стивън и се самозалъгваше в доста неща.Тази Нора обаче не му излизаше от мислите. Не я обичаше, но не може да забрави как плачеше за него и се кълнеше, как го молеше да се върне! Какво унижение, си мислеше Стивън и изобщо не си даваше сметка, че той е виновният.А сега как ще се измъкне от тази лисичка, а няма как да не е такава -толкова години е живяла сама без съпруг, сега тя ще му отмъсти? Питаше се Стивън и знаеше дори как ще стане. Жена му си го знае и няма да и обърне внимание, но сестра и ох, сестра и работила в съда.Това вече си е беля. И той да не знае това , година и половина излиза с Нора. Стивън имаше няколко висящи дела, не е престъпник , но парите го блазнеха. Обичаше да си ги гледа, така на пачки и да ги чете пред жените. С цел или не, кефеше се! Как не съобрази, че Нора не е от простоватите жени, че родителите и са интелигентни хора, но не предполагаше, че сестра и е чак прокурор пък и не е питал, интересуваше се повече от дъщерята на Нора, която работеше в чужбина и и пращаше пари.Нора все плачеше за дъщеря си и с това още повече го дразнеше.
Бездомно куче префуча пред колата и Стивън заби спирачките. Без малко колата да се обърне. Щеше да се убие, като по чудо заради мислите си по тази жена. Но май повече за него си мислеше. Притесняваше се, че ако Нора ще си стои в къщи и ще се измъчва и плаче, то сестра и каквато и да е няма да остави нещата току така. Пък и той глупакът доста неща разказа на Нора най вече за парите си. Късно е да я заплашва, той я избягваше цял месец непременно е споделила вече със сестра си. Пусна си радиото и се заслуша в новините,втрещен в него .Не, това не може да е вярно. Човекът, неговият човек от министерството беше свален от пост. Как така и то точно сега , когато Стивън бе разгърнал бизнеса си и то на два фланга!Пак се сети за Нора и си науми, че тя го е проклела.Но защо тя? Стивън знаеше, че неговия човек крадеше повече от него. Но защо сега, защо точно сега продължаваше да се пита Стивън.Това не му даваше покой. Извади GSM -ма, но беше твърде късно и се отказа да звъни.Още един час и щеше да си е в къщи, но първо трябваше да мине през офиса си.Да си прегледа пощата и писмата, а и да си попише с приятелките си от сайтовете. Жена му е свикнала да се прибира по всякое време.Но тази вечер не му беше до нищо.
То си беше за яд, вече няма кой да го прикрива, да му помага. Явно неговият човек доста се е поувлякъл, че да го изловят.Стивън се чудеше, но се страхуваше за себе си.Когато спря пред офиса нещо му се стори необичайно,имаше много коли въпреки късния час.Да, нямаше грешка -офисът му беше разбит.Нямаше много пари, но имаше много документи и писма.Обля го студена пот! Сега пък това, една след друга неприятностите вървяха. Отиде му цялата нощ, а беше много уморен и изнервен. Добре, че касата беше за параван. Той си имаше друга и не в офиса.С документите ще се оправи някак си, не е фатално. потърси секретаря си, който отговаряше за всичките му работи, но телефона му мълчеше, като никога!След няколко часа полицията си привърши работата и го освободи.
Голямата къща белееше отдалече и му действаше успокоително.
Беше поставил аларма навсякъде плюс двете немски овчарки и всичко беше обезопасено. Този път те не го посрещнаха, което много го учуди.Вратите не бяха заключени. Силен ток мина през тялото му.
Сети се, че жена му не беше му звъняла този ден.Когато влезна в гостната усети, че няма никой в къщата, просто си личеше.Всичко беше на мястото си и една тишина, страшна тишина.Извика, но никой не му отговори. Втори, трети път...пак нищо!Тичаше, като обезумял из къщата си, спъваше се в предмети и врати.Спря погледа си на стената в ъгъла , където беше касата с всичките му ценности.Изтръпна при мисълта, че простата му жена може това да му погоди. Само тя знаеше повечкото от тайните му. И да,касата беше празна.Детето го нямаше в детската, а на леглото му се белееше лист хартия и до него акта за граждански брак. Жена ми е полудяла си каза на ум Стивън и зачете треперейки.Съпругата му го беше напуснала с детето им и неговия най приближен -секретаря. Сега разбра, защо тя настояваше да не взема жена за секретарка. Не е било от ревност , искала е да има съдружник в деянията си. Доста трябва да и е било насъбрано. Колко го е мразила само, а той я подценяваше. Беше сигурен, че може да я убие ако е пред него, но по всичко личеше, че тримата може би са вече извън България.Падна безжизнен на пода и почна да плаче, като малко дете.Най важните документи ги нямаше, делата в съда ще ги загуби, парите, златото всичко го нямаше.Само дрехите и предметите, само те си стояха по местата.
Неговият човек е свален от пост, но сега той гордият, богатият Стивън няма как да не попадне зад решетките. Този път не се сети за Нора, нито за сестра и и това бе негова грешка.Сети се за пистолета си и се надяваше да е там, където го криеше от детето си. И беше там, бяха му го оставили, като че ли нарочно.Нервите му не издържаха и го опря в челото си. Натисна спусъка. Свърши се! Потъна в черна бездна ,без вик, без стон с една въздишка.
На обяд слънце огряваше бялата къща отвсякъде - пуста и онемяла.Двете овчарки се бяха събудили обикаляха двора и виеха.Полицейска кола спря и от нея излезнаха вдовицата, детето и секретарят.Спестиха на детето зрелището и го прибраха в другата кола. Двамата бяха арестувани и по късно вкарани на топло.
Там някъде около къщата увита в черен шал се беше спряла Нора.Очите и бяха подути, лицето посиняло. Беше като сянка, няма и луда. Говореше си сама. Сестра и мина с колата покрай нея и си я прибра.Сега Нора имаше нужда от лекар, но и от нея -вярната и сестричка.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:54

СЛУГА НА ДЯВОЛА

Обичаше се! Толкова много се обичаше, че колкото пъти минаваше покрай огледалото все се поглеждаше и се наслаждаваше най вече на голямата си уста! Толкова красива я намираше, а и ръчичките си накичени с поне 5 златни пръстена. Какво като го имаха за мъж, падаше си по женските нещица в този живот. На първо място по интригите -не можеше без тях! Животът го бе изстискал и обрулил толкова много, сега защо той да не прави същото на другите?! Отнеха му и любимата -тя сама си замина. Лек и път си казваше и продължаваше да се наслаждава на гънките на долната устна.Винаги я подлагаше така, както подлагаше и себе си ,както подаваше и парите си, когато трябва да си направи удоволствието да нарани беззащитен човек, просто да си направи харашото. Усещаше, че се изражда, но не можеше да се спре , хранеше се с болката на другите, с тяхните чувства. той просто нямаше чувства...вече! Като че ли?! И всичко заради тази съдба, този Господ дето той ненавиждаше, защо ли и сам не знаеше. Господ му беше виновен за всичко, за късмета в живота, за некадърността му във всичко, дори и с жените.
Днес му престоеше страхотен ден, особено в интернета. Там плуваше в свои води, като анонимен. Това е велико, който го е измислил. Разтоварваше се и изхвърляше цялата си отрицателна енергия, омраза. Пък нека я поемат глупаците, никой не ги е викал там с покана. Хранеше се от болката им, кефеше се, че ги дразни, ядосва, просто се чувстваше превъзходно, като истински вампир. Най много го дразнеха тези, които не криеха самоличността си, бяха честни открити пред всички. Това той не можеше да им прости, мислеше си, че търсят слава, която той никога не може да постигне, защото просто нямаше с какво. Имаше дамо една "хубава" уста и ръчички. Благодарение на тези ръчички, които знаеха къде да пипат, сега ако не много поне достатъчно парички посъбра. Повтаряше си за самоуспокоение, че нямаш ли пари -никой не си. Най му олекваше, когато псуваше и то непознати дори навън по улиците.Беше сигурен, че няма да спре, защото така се хранеше,а обичаше много себе си. Трепереше за живота си, за името си, не смееше да го казва и пише открито почти никъде.
Какъв парадокс, убиваше другите, убиваше в тях това, което са постигнали с много труд, постоянство и честност, а всъщност точно така той живееше и се самовеличаеше.
Днес преди да седне пред компютъра трябваше да се справи и с този нахалник над него от осмия етаж. Пет дни монтира един климатик, пречеше му, дразнеше го шумът , бормашината...та и този плешив старец. Дали защото си имаше семейство и всичките горе са като в дядовата ръкавичка. И за тях им е измислил нещичко....
Така както се наслаждаваше на себе си и си говореше сам някой му извика на име. Ето това го побърка, да чува името си от който и да е!
Навлече халата и излезе на терасата. Пак комшията, пак с този климатик!
Не, тази няма да стане да се оправя сам и да не го моли за туй онуй. Отряза го както с никой до сега не се е държал. Днес поне няма да му пречат, спря им работата горе и се гордееше с това. Дори си пусна музика и подскачаше ритмично, това поне можеше.Ще си пусне един душ, кафето и в интернета.
Най хубаво му беше когато е в банята и там имаше огледало,такава една луксозна направо! А плочките си ги беше свил от един склад преди време , направо ценност си бяха.Пееше си, оглеждаше се и си повтаряше колко е велик и колко хора може да спре, когато си поиска и както си иска. Комшията наистина му качи настроението, радваше се че няма да сложи поне днес тъпия си климатик и то заради него. Чудеше се на себе си откъде тази сила
да гази, мачка, унищожава. Хайде желанието си го е имал винаги, то си е откакто се помни, но няма наистина кой да го спре дори Господ, с който все го плашеха.И изведнъж.......тряяяяяс!
Падна, строполи се, чехлите се подхлъзнаха точно тези чехли, които комшията му беше подарил за нов апартамент. Дори беше забравил, че са от него. Бяха му много удобни, не бяха и български, от някъде ги беше донесъл
нали все пътуваше по държавите.
Но лошото продължи, не можеше да стане, виеше му се свят! Опита се веднъж, втори път и все падаше, а нищо не го болеше. Викаше, крещеше, но никой не го чуваше или не искаха да го чуят. Защо не се сети да спре музиката поне като влизаше в банята....но вече беше късно за размишления.
Пред очите му притъмня, нищо не виждаше, задъхваше се при жалките си опити да стане. Не, не може съдбата да му изиграе този номер! Нещо лепкаво по ръцете си усети...кръв ...позна ...неговата. От устата му, от хубавата му уста изтичаше неговата кръв, какъв ужас! Нима ще умре?!
Нямаше време повече да мисли, защото усети, че потъва в бездна, усети страшна тежест в гърдите си, не му стигаше въздуха! Умираше! Привидя му се образа на комшията и го напсува с последни сили.
Не посмя да изрече името Господне,не пожела и да се помоли.Умря сам в банята, прегърнал чехлите, с лице обърнато към огледалото цялото в кръв!

Страшен гръм отекна , небето се раздираше -трещеше! Беше настъпила нощта. Никой не се сети за него, никой не разбра какво стана.Изгасна осветлението и всичко потъна в мрак и тишина! Дяволът! Да, той беше тук с мисията да вземе своя приятел, да го отведе там където му е мястото, в необятното царство адово!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:55

БРУТАЛЕН КЛИНЧ

Пързаляше се. Снегът бе покрил всичко, но отдолу под него имаше лед. Студ. Студ навън, студ вътре. Душата топла. Сърцето пареше, биеше лудо и като че ли искаше да излезне навън на свобода. Толкова силна беше жаждата му за свобода, че беше забравило опасността от студа. Бързаше. Човекът бързаше занякъде и бе изгубил посоката във виелицата. Оказа се, че пътят е крив, крив освен хлъзгав. Намести калпака на главата си, но разкопча кожуха . Сърцето го стягаше и биеше в ритъм тъй познат, ритъм на бясно и щуро сърце и ...болно. Да, някои биха казали болно. Ако целият този маратон в живота му беше измислица, би било друго, ама не. Сърцето трябваше всичко да понесе. Човекът трепереше, но като че ли не от студа. Усещаше снежинките , които щипеха лицето му, тежаха на миглите му. Някъде виеше куче. Беше чувал, че това е предвестник на скорошна смърт в близост до животното, но не искаше да вярва. Беше му писнало от всичко. Бързаше. Надяваше се да стигне до къщата, колкото се може по бързо, навреме. Искаше да се убеди , че тя - неговата голяма любов го чакаше, че тя бе същата. Въпреки приказките не искаше да повярва, че се е променила изцяло, че не е онази жена , която познаваше. Не искаше да мисли, а и не можеше. Някой му спираше мисълта. Най после видя светлина. Това трябваше да е къщата, трябваше. Вече тичаше, доколкото можеше в това лошо време. Спря запъхтян на прага и разбра, че нещо не е наред. Глуха тишина. Самота. Усети я как го заля и идваше отвътре. Когато похлопа на вратата усети, че краката му се подкосиха, но намери сили подпрян на стената да се съвземе. Стори му се ,че мина цял час, докато вратата се отвори. На прага стоеше стара жена , буквално старица.
-Добре ми дошъл !
-Добър ден !
Той не можеше, не искаше да повярва, че това е тя. Само очите и бяха същите, донякъде. Гледаха студено някъде в една точка, в пространството. Забрави за ръцете си, за прегръдка, за миналото, за всичко ! Искаше му се да се върне, но накъде и за кога? Беше твърде късно.
-Това ти ли си, мила ? Какво направи животът с теб? Защо , мила ? Защо на теб ?
-Не говори, ела поседни, тук е топло, нали ? Виж какъв е клинч навън.
-Навън ?
Очите му се насълзиха.Все пак успя да я прегърне. Ръцете му трепереха. Приседна до камината, но не усети топлината. Стана му студено, много студено.
-Започни. Разкажи.
-Няма смисъл, всичко виждаш. Това е тя човешката злоба и завист, която погубва всичко добро и красиво. Красива, каквато бях . Но това не е беда. Успях да запазя вярата в себе си, макар и почти всичко да ми е безразлично, сиво. Но ти си същият , пълен с енергия и бодър дух.
-Не, не позна. Сухо живях без теб, сухо ми е ! Надявах се до последно, до момента в който те видях , но ти....! Ти, мила, наистина не си същата ! Какво направиха с тебе, кои ? Защо, кому бе нужно това? Къде са онези искрици в очите ти, топлата усмивка? От теб лъха на студ ! Защо , мила ?
Не издържа, разплака се , като малко дете. Не плачеше за нея, не и за себе си. Плачеше за съдбата, за живота. Този живот, който той не одобряваше. Съдбата , която се беше подиграла с една голяма и чиста любов. А може би и хората, озлобелите , като зверчета хорица, защото явно злите бяха повече на тази Земя.
-Няма смисъл, мили ! Животът е маскарад. Оцелява бруталното и грозното. Не съм песимистка, просто много видях, много разбрах и бързо остарях.
Тогава какво? Да умираме ли и то в навечерието на Нова Година, която би трябвало да ни донесе поне, поне малко любов ?
-Къде е тя? Ами не, не е нужно. Защо? Нима не си пил айрян без сол? Можем да се храним с ястия и без подправки, нали?
-Не, не е същото.Не мога да живея без вкус. Не мога, но те моля да ми отговориш съвсем искрено поне малко обич,любов остана ли в теб от тогава, когато напусна дома си заради мен?
-Не! Не мога да лъжа. Не те обичам така , както тогава, но те харесвам , уважавам и ценя. Наказана съм за това ,че напуснах хората, които ме обичаха, които бяха моето семейство. Наказана съм заради голямата си любов към тебе тогава, наказана съм и няма връщане назад. Или приеми нещата такива каквито са, или сбогом. Студът ще продължи , но аз му свикнах. Загубих всички и всичко, ти ми остана, но може и да греша. Реши го ти.
-Може ли да те погаля и целуна за последно? Може ли? Съжалявам ,мила! Ти им позволи, защо им позволи да направят това от тебе, защо ,мила? Не те познавах такава, не мога да приема другата в теб. Не мога. Не искам.
За броени минути се намери навън. Не следваше пътя , тръгна към гората.Там не се пързаляше, виелицата беше утихнала, а сърцето му умряло. Забрави си калпака там при нея, но не му трябваше, главата му беше на мястото си. Беше с акъла си, но му убягваше ритъма на сърцето. Не го усещаше вече. Какъв клинч ! Брутален клинч!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:56

КАКВО ОСТАВА?

Та казвам ти, Милке за Драганова Петка. То бива, бива, ама чак толкова голяма лакомия не бях виждала.Ще се задави тя та и мъжа си. Те затова са се и събрали. Тя наляво, той надясно.Кажи ми сега откъде иде всичко това? Всичко си имат, задоволени са та чак и внуците им вчерашни хлапетии си имат жилища, коли и то не кви да са. Ама на. Ровят се в живота на другите, на обикновените хорица.Да е от злоба освен, защото комай не са щастливи. А ние с тебе си мислим за едното кисело мляко дето има една дума. Сигурно при тях , Милке, куца нещо в дома им, в къщата им освен пустата им лакомия.То лакомията е най страшна, номер едно е за народа ни. Тя ще затрие младите, а ние вече си отиваме. Нашето е минало свършено.
-Ма Вело! Кви са тия дълги приказки от теб? Философ ли ша ставаш или пак си си недояла? Купи ли си хляб или пак това кисело мляко, вкиснаха ти се червата? Я ги остави тия, те сами ще си затрият главите някъде. Ти помисли по добре за Начо, че дочух, че си го изгонила от къщи.
-Няма такова нещо, Милке! Ти на мене или на клюкарите вярваш? Ние сме си бедни, но се обичаме.Остаряхме. Не е същата онази любов, но си живеем добре.
-Кви ми ги приказваш, що ша ма праиш и мене на клюкарка и ка му викаха там - интраганка !
Ей, Вело ! Името ми е такова мило, не ме дразни, че мога да стана и зла, пък и не си падам по млякото. Пих доста винце днес, имам си повод тъй че внимавай малко ми трябва.
-Тебе Вълкана трябва да те кръстят, но аз не съм агне, ни шиле, ни яре. Ще ти приседне.
Седяха на пейката двете жени и с всяка измината минута напрежението в компанията им растеше, от което най вече страдаше Шаро. Кучето на Милка се дърпаше, но тя здраво държеше каишката . Вела реши да се измъкне, като си измисли някаква работа, ама къде ти Милка да я пусне.
-Къде ма приятелко, изплаши ли се ? Я се поспри да ти разкажа нещо и за твойта унука, не само моя внук да кълцаш с недодялания си език с комшийките ми.
-Ти не си приятелка, не искам да ти слушам приказките. Не искам и да те гледам. Виж се каква си посиняла от злоба, а съдиш другите.
Вела пое към къщи и остави Милка да крещи на кучето , вече нямаше на кой друг.
-Начо ! Къде си се дянал бе? Пак ли си под сайвана да пиеш? Ка са не наплюска, ка не умря от тая пущина? Нямаш пари за хляб, а гушиш оная проклетница в дюкяна. Покажи се бе .
-Друг път Начо излизаше от скривалището си, но този път не се показа дори, когато Вела претърси и обора. Изплаши се и го удари на рев.
-Начо, покажи се бе пиленце, няма да ти се карам.
Нямаха куче, но пък имаха няколко котки с комшийските може да се каже, че ставаха десетина. Вела се опули, когато ги видя всичките, като войници застанали срещу нея гледащи в небето. Абе този човек да не е излетял в небето с неговата Звезда. Ама тя беше още жива, иначе Начо да е спрял да ходи в кръчмата. Нали заради нея се пропи глупака и прогони децата си от дома. Иска да умори и нея , но Вела се не даваше. Котките не мърдаха, като хипнотизирани бяха и Вела наистина се изплаши та чак започна да трепери.
-Начо, миличък, покажи се де. Ще идем с тебе при Звезда и ще ти купя от онази домашна ракия, дето цяло село знае за кой я къта. Не за тебе , глупако!
Вика, вика па спря. Седна на камъка пред обора. Не можеше и да плаче. Нищо не можеше. Вцепени се цялата и какви ли мисли не и минаха през главата. Децата и са вече големи, задомиха се, избягаха далече от него. Дали не и от нея. Истината беше , че им бяха омръзнали тези тяхни скандали и когато Начо се и пропи нямаше защо да стоят в къщи. Вела стана и с бавни крачки се запъти към кръчмата. Трябваше да влезне ама как? Престраши се и отвори вратата. Звезда седеше на една маса с двама едри мъже -непознати и така се смееха ,че кръчмата кънтеше. Като я видяха всички млъкнаха.
-Звездо, искам да говоря с тебе.
-О, Вело, я ме остави да си гледам работата. Ако е пак тая твоя ревност, да знаеш, че не съм виждала от няколко дни твоя Начо.
-Гълъбче, какъв е този Начо бос и гол? Виж колко парички сме ти донесли и подаръци -изхвърли се един от мъжете седнал до Звезда.
И двамата бяха доста пийнали. Вела усети , че няма да има резултат от идването и тук, но и разбра , че Начо не е там. А дали не се лъжеше?
Тръгна да излиза, когато навън вече я спря Блажи - глухонемият в селото. Започна да маха с ръце и сочи нещо мучейки само, както той можеше.
Вела тръгна след него. Излязоха от селото. Блажи започна да я дърпа за ръката и води към варниците. Тя се изплаши и възпротиви, но младежа започна да ръкомаха с ръце, да се тресе целият и да скимти, бореше се с нея. Накрая тя му се остави. Той буквално я влачеше. Вела не се помнеше вече, свести се , когато стигнаха до мястото. Ямата зееше и вътре се чернееше човешко тяло. Не, не можеше, не искаше да повярва, че това е нейният Начо. Забеляза куп празни бутилки наоколо. Нейният Начо нямаше пари за толкова много . В първият момент и дойде на ум, че се е напил и е паднал сам, но после...изправи се, събра кураж, погледна Блажи, който се беше вече укротил , погледна небето и тръгна към селото. Запъти се към общината с пълно съзнание, че Начо е убит.
Защо иначе Блажи я изчака да дойде в кръчмата, а не я намери у тях? И какви бяха онези двама мъже със Звезда? Не бяха от селото, но имаха много пари, личеше им. Вела разказа всичко каквото видя, каквото знаеше и каза , че няма да се прибере, докато не извадят нейният Начо от там.
-Абе, жена, ти убедена ли си , че това там долу е човек, че е твоят Начо? Да не е някое животно?
-Животните не пият алкохол! - отговори с хъс Вела.
-Приберете се в къщи, ако ни потрябвате ще ви потърсим.
Денят беше хубав, слънчев. Вела седеше на пейката и гледаше пътя, който сребрееше пред нея.След смъртта на Начо пътят от селото до града беше асфалтиран. Разбира се, че не беше заради нейният Начо, но и други неща се случиха, които бяха вече заради него, както и такива като него.Кръчмата в селото вече я нямаше, имаше само едно кафе аператив. Звезда я прибраха на топло и не се знаеше докога. А онези двамата с нея, те, биячите на нейния Начо са си платили и измъкнали обвинявайки Звезда. Така или иначе Начо си гниеше в пръстта заради едното пиене и заплесията му по засукани женички, които не са за един мъж.
Децата и я викаха , но Вела не искаше да напусне селото.Тук и беше детството, моминството и теглото с Начо. От цялото си сърце желаеше доброто на децата си и семействата им и не искаше да им дотяга.Тя беше доста уморена от живота, чакаше, очакваше часът си. Доста болести я бяха налегнали , но не се предаваше. Вярваше, че когато Бог реши тогава ще си я прибере и се надяваше да е в рая.
-Вело, стига ! Ей, такава ще те запомня, все мислиш, философстваш. Абе жена, живей, че малко ни остана. Ето има и добри хора на този свят, не са всичките измамници и мошеници, непризнателни. Виж с тебе колко сме различни, но аз си останах твоя приятелка. Хайде ставай да идем долу в кафето сред младите хора. Ще пием по едно, ще си поговорим.Че то това живот ли е, докато се огледаш и изтекъл. Какво остава?
Вела погледна и не вярваше на очите си. Това беше Милка, нейната приятелка, която дълго време се криеше от нея, особено след смъртта на Начо. Милка хвана за ръцете Вела, прегърна я и целуна по лицето.
-Стегни се, Вело ! Твоят Начо, Бог да го прости си го заслужаваше. Не те обичаше. Две деца му роди отгледа, та и него гледа, а той за една жена живя, за нея и умря. Пребиха го, като куче глупакът. А за Драганова Петка не мисли. Цялото им имущество, всичко е конфискувано. В затвора са. Добре , че децата им са успели да се измъкнат навън с какви паспорти и аз не знам, но това тяхното там няма да е живот. Ей, Вело! Не сме ние тези, които съдим. Бог високо и всичко види, бави но не забравя.
С бавни крачки, прегърнати двете приятелки вървяха по чистият и нов път към центъра на селото, откъдето се чуваше музика. Имаше сватба. Милка женеше внука си. То каква била работата!
-Да са ти живи и здрави, Милке, приятелко моя!

разказ на А.Х.Т.sekirata cekupama jupel


Трънлив и зъл е на живота ребуса,
на кръст разпъва нашите души,
загубил всичко, не загубвай себе си,
единствено така ще го решиш.
Дамян Дамянов
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:57

ПЪТ КЪМ РАЯ

И тази сутрин Стела се събуди сама.Това повече не можеше така да продължава!
Нямаше сили да се бори със съдбата и с него също. Беше си внушила че той, че
само той е мъжът за нея, че само той може да бъде баща на децата и един ден. Мечтаеше си за момиченце с руса плитка, дори си го представяше -едно такова с живи очички. Не бе задължително да има неговите студени, сини очи. Но нещо не се получаваше.Вече пета година е с него, а желаната рожба я нямаше! Беше сигурна,че затова Наско не бърза и с брака. И двамата не държаха на тази подробност, но все пак детето трябваше да има семейство. На това тя най много държеше.Беше се втренчила навън през прозореца и като че ли искаше да накара слънцето да изгрее. Но вън бушуваше буря! Капките чукаха по стъклото на прозореца и като гвоздеи се забиваха в сърцето и. Пак с колата е излезнал, което означаваше, че скоро няма да се върне.Може би пак късно вечерта? Питаше се сама и сама си отговаряше.Знаеше не, но усещаше,че от доста време Наско бе станал затворен в себе си, почти не говореше.Беше много умислен и не искаше да слуша дори любимите си рок състави.Избягваше погледа и когато тя го целуваше. Не я беше забравил като жена, но някак си всичко се беше превърнало в навик от негова страна. Болеше я много! Тя го обичаше истински.Всички и казваха, че трябва да се отпусне за да е щастлива, да направи и него щастлив. Но той не и даваше тази възможност.С всеки изминат ден той се държеше по странно.А тя го обичаше, толкова много го обичаше! Дъждът валеше...В душата и цели пороища я заливаха.Стана и студено, адски студено. Усети, че краката и се подкосяват, но не падна.Бавно се свлече на пода и....утихна. Големи, бели петна пред очите и я заслепяваха,чуваше крясъци, звуци някакви и ...толкоз.
-Стела, как си миличка? -дочу в просъница името си.
Отвори очи и занемя! Огледа се, разбра ,че няма лъжа и измама.Беше в болница.Само една сестра се суетеше около нея.Чу пак този приятен мъжки глас,който много приличаше на гласа на Наско.Стана и приятно, но мъж нямаше в стаята.Защо? Къде е Наско?Какво ставаше с нея? Надигна се,но и се зави свят и падна обратно в леглото.
-Стела, кажи че си добре! Аз го виждам, но искам ти да ми го кажеш.
Не, това вече беше прекалено! Стела събра всички сили и извика:
-Сестричке, защо съм тук? Сами ли сме?
Медицинската сестра рязко се обърна към нея и я изгледа с пронизващ поглед.
-Спокойно, драга! Сега ще ти бия инжекцията и ще заспиш.Имаш нужда от сън, от много сън.
-Не, не искам да спя! Не ме приспивайте, кажете ми къде съм?Какво става с мен, къде е Наско?
-Няма го Наско! Не ти и трябва, миличка!
Сега не е момента да ти обяснявам защо си тук. Жива си!Това е най важното.Сега спи, нужен ти е сън.
Стела неможа думичка повече да каже, затвори очи и потъна в мрак и тишина.
Слънцето надничаше между клоните на брезата.Там някъде пееше птичка и се чуваха гласове на деца, които играеха на дама. Чаят беше изстинал, а Стела го обичаше горещ нищо че беше лято и доста топло. Беше седнала на пейката в беседката подпряла с ръка брадичката си и наблюдаваше играта на слънчевите лъчи с листата на брезата.Сякаш танцуваха някакъв непознат, невиждан танц.Люлеехе се в ритъм, а Стела толкова искаше да им пее, но не можеше.Сърцето и плачеше! Трябваше да се радва,че е жива, че разбра доста неща за живота, за измамата и лъжата, за мъжете. Не се радваше вече, но и не плачеше. Очите и пресъхнали гледаха нагоре между клоните и там виждаха само едно -лицето на Наско.Този нейният Наско, този на който тя вярваше безпрекословно. Този Наско, който за нея би трябвало да е мъртъв. Където и да е сега той е щастлив, навярно защото нея я няма. Тя вече не му дотяга с присъствието си и с любовта си.Все още не се беше освободила от спомена за онези дни , когато едва не умря и то по негова вина. Все още не можеше да приеме за истина това, което животът и поднесе.Това, че точно той желаеше нейната смърт! А тя искаше деца, много деца от него.Обичаше го, беше му вярна и предана.Все още не можеше да повярва, че всеки ден е поглъщала отровата със сутрешното кафе, с водата, с храната...Все още не можеше да повярва , че е жива, че е оцеляла. Определено Бог има заслуга за това, за това да е жива сега и да се радва на слънцето и природата. Но хората, хората за нея бяха друго нещо -герои от някакъв филмов сериал, който тя не признаваше.Не признаваше нито режисурата, нито сценария.Артистите бяха за нея кукли, фалшиви човечета на батерии.Стела познаваше и истински човеци, срещна ги когато умираше, когато се прощаваше с този свят, там в болницата. Но те както и няколко приятели от детските и години са твърде малко, за да си промени мнението за хората по света.
-Стела, заповядай на обяд! -Чу се глас от къщата , в която Стела живееше от една година със своя съпруг. Вярно че е доста по стар от нея, но я обичаше така както Наско не можеше. Буквално я носеше на ръце.Тя се страхуваше нещо да поиска ,защото знаеше ,че той никога няма да и откаже. А тя искаше само едно-да може да го заобича така както обичаше, а навярно и все още обича Наско.
Но това най голямо за нея желание Ангел не можеше да изпълни, въпреки Ангелската си душа.Той знаеше, че сърцето на Стела все още бие за Наско,
че нощем в леглото скрито плачеше.Знаеше, но се надяваше времето да излекува раните.Уви! Стела се познаваше и знаеше, че това няма да стане.Знаеше,че физически оцеля благодарение на Бога и лекарите, но духовно е загубена. Сърцето и принадлежеше само на Наско.Наско -нейният убиец! Това противоречие я убиваше и не можеше да се справи с болката и с желанието да забрави всичко, да забрави миналото.
Рибата беше вкусна, но тези костици я дразнеха и я караха да мисли глупости.Мисли за живота и смъртта от която Стела не изпитваше никакъв страх.
Ангел беше много добър готвач, къщовник. Този мъж заслужаваше да бъде обичан, да има жена, която да го дари с деца.Първата му съпруга се е споминала още в медения им месец. Загадка! И досега Ангел не поиска да и разкаже как е станало. Но доста време след това той не е искал и да чуе за жена.Толкова време мина, но времето не лекува! В това се бе убедила Стела.
Ангел трябваше да иде до службата по работа, а Стела кротко му обеща ,че ще си полегне да почине малко.Остана сама в къщата, както и друг път, но този път и беше някак си много по пусто и страшно.Усещаше някаква чужда сила в себе си.Усещаше,че нещо я тласка към необмислени постъпки. Знаеше, какво иска. И се предаде! Дълго време стискаше зъби, подтискаше всичко в себе си, защото те сълзите и те свършиха! Не помни от кога не се е усмихвала и смяла на глас.Започна да пее с всичка сила. Пееше онази песен на майка си, най хубавата:
"Ти си ми, мамо, Златица,
със снага вита лозица!"
Всички трябваше да чуят тази хубава песен.Така си мислеше Стела и не и хареса мястото "сцената" откъдето пееше. Не се усети кога и как стигна до покрива, но усети прегръдката на небето. Бяха се появили облаци, наближаваше буря.Същата ще да е като онази, когато се събуди сама без Наско и след това попадна в болницата.
Стела пееше толкова добре, че гълъбите от покрива накацаха по нея, сякаш усещаха желанието и за полет. Искаха да и помогнат с мъничките си крилца.
Светкавица раздра небето! Къщата се разтресе! Стела не пееше, тя оплакваше...Гласът и се сля с воя на бурята и светкавица за последно я освети и поведе по небесния звезден път към Рая. Тя летеше! Нагоре и нагоре! Там където душите не знаеха какво е злоба, завист, омраза.Там, където любовта царуваше!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:58

ЛЮБОВ, СЪЛЗИ И ...ЗДРАВ СЕКС!

-За какво се мислиш бе, дръвник? -крещеше с все сила Маня на съпруга си.Тя си знаеше какво и коства досега да му търпи простотиите и изневерите.Когато живееха при единия син и снахата старецът се беше поукротил, но сега пак пощуря по жени.Пари тя не му даваше на ръка.Работеха заедно в една фирма семейна така да се каже.Нека си ходи, си викаше Маня и не и беше толкова за него ами за парите.Тези пари ,които изкарваха бяха нужни на синовете им.
-Никакви жени! Виж се какво самоходно кюфте си!
Всеки ден Маня му крещеше това в очите и имаше резултат,но само за един два дни.После Фильо си знаеше неговата.Особено младичките женички много му допадаха.Помагаше им с някоя връзка тук там, правеше им услуги.Дълбоко в себе си им се присмиваше.Използваше ги тялом и духом.Крадеше от
младостта, от духа им.Зареждаха го с положителна енергия.Но Маня си имаше мерки и теглилки и когато везните натежаваха, блокираше, спираше всичко.
Гледаше го този нейния Фильо един такъв грозноват, грубоват , дребен мъж,а да му се не начудиш на мераците и енергията.Така си разсъждаваше на глас Маня.Спомни си как се омъжи за него.Няма защо да се заблуждава , тя си беше измаменото камилче.Но сега нещата не стояха точно така.Тя знаеше всичко и си живееше живота, както правеше и той.Удоволствия, компании, алкохол, цигари...Чат пат малко труд-работа.Затова и работата във фирмата им не вървеше.Но веднъж се живее.В отвъдното Маня не вярваше.
И тази вечер Маня се заключи сама в стаята, далече от Фильо.Не го искаше.Как е могла да се влюби, да се омъжи за този мъж?Питаше се, но отговор нямаше.Той постоянно я търсеше за секс.Няма вече, свърши се тя.Да си спинка с младите мацки, повечето, от които бяха на годините на снахите му.Беше като разгонен бик.Нямаше спиране.Маня си знаеше, че Фильо вече не я обича и това си личеше от километри.И това негово пощръкляване започна откакто стана артист.Участваше в някакви си самодейни театрални спектакли.Изживяваше се като човек на изкуството.Да се смееш ли, да плачеш ли?На стари години за смях стана,излага и синовете си.
-Манче, отвори ми бе миличко! -чу гласът му зад вратата Маня.
-Уморена съм Фильо! -отвърна му Маня и вътрешно се чудеше на себе си колко умело лъже.Но нямаше избор.Този нейният мъж просто я отвращаваше.Нямаше никакви угризения на съвестта, положи глава на любимата си възглавница и се унесе в сладък сън.
Слънцето весело надничаше през завесите на отворения прозорец.Палаво флиртуваше, плъзгаше лъчи по полуголото тяло на Маня.Трябваше да става вече.Днес денят и трябваше да е по различен.Във фирмата очакваха гости от Австрия.Нямаше време да прави закуска.
-Фильо, закуси каквото намериш в хладилника.Аз излизам по задачи.
-Браво, Манче!Страхотна съпруга си.Толкова ли те е яд на мене?
Маня не го чу, тръшна вратата под носа му и след пет минути вече беше в колата.В нея се чувстваше съвсем свободна.Потегли към фирмата с желание за срещи, много срещи с много хора, различни , а не като нейния Фильо!
Той си направи сам закуската.Кафето му горчеше, въпреки многото захар, която изсипа в него.Не го
интересуваше тъпата фирма, нито бизнеса.По дяволите да върви всичко.Минаваше вече осем часа, а се чувстваше адски уморен, като в края на работен ден.Изведнъж му хрумна нещо.Взе телефона и набра любимия си телефонен номер -набра Лорчето.Тя беше една от всичките актриси в театралната им група.Живееше сама и беше много сериозен човек, талантлива.За негово учудване не по малко талантлива и в секса.
-Лорче, добро утро! Как си днес?
-Фильо, миличък! Пак ли те отрязяха рано, рано? Да, мога да дойда у вас по някое време.
-Чакам те, скъпа! Имам нужда от теб! Идвай по бързо, Маня замина за работа.
След няма и час, Лорчето се появи на вратата в цялата си пищност.Разкошна жена! С нея никога не можеше да се почувства сам.Силно емоционална, страстна.И на двамата им беше ясно, че не става въпрос за любов, а просто за секс.Но Лорчето имаше и други претенции така да ги наречем, които го караха да не я търси често.Чувстваше се все пак използвана. Младите момичета Фильо ги водеше по заведения, излизаше с тях, а с нея никъде. Само в леглото.
Фильо заключи входната врата след Лорчето.Цялото му лице сияеше.Съблече дрехите и още в коридора, и я привлече бавно към тоалетката. Нямаше време, нямаше сили да спре. Започна се. Любеше я страстно и бясно. После я примъкна в банята. Не беше напълнил ваната с вода. Наложи се да пусне душа. Лорчето беше прекрасна както винаги.Знаеше какво да направи, че да е желана.Тресеше се цялата, а той, той не беше на себе си.Стенанията и го подлудяваха. Плъзгаше ръце по цялото и тяло, стигаше до най забранените кътчета и му ставаше едно...топло.Веднъж, два пъти, не можеше да се спре. Дали пък Маня не беше права? Наистина сексът за него беше всичко. С него започваше и свършваше деня. Но не искаше сега да мисли за жена си. Положи ръка под главата на Лорчето и за сетен път проникна в нея.А тя, тя беше толкова...топла, притискаше се в него и го целуваше навсякъде, по цялото тяло. Не, не можеше да спре. Това е вълшебство.Тялото на Лорчето го
подлудяваше,а и желанието, с което му се отдаваше.Дали пък не го обичаше? Мина му през главата тази мисъл, но я отклони и нямаше как, защото чу входната врата на апартамента да се отваря. За миг изтръпна, вцепени се.
-Имам си гостенка май!
Смехът на Маня беше силен и заразителен. Фильо дочу и мъжки глас, но не разбра езика. Беше успял да заключи вратата на банята и двамата с Лорчето чакаха...Какво ли? Маня излезе европейка, но на първо място жена и то каква! Само Фильо си я знаеше,че когато поиска и камилско мляко ще издои от катър. Явно беше дошла с мъж и то чужденец. Дали пък не е някой от гостите им от Австрия? По всичко личеше, че нямаха намерение да излизат скоро от апартамента.Смееха се и говореха на немски.Фильо беше зле с езиците.Обичаше само да си ги похапва, особено агнешките.
А те двамата бяха в спалнята и вратата явно беше отворена, защото и Фильо и Лорка разбраха какво става там на леглото. Фильо не е познавал жена си.Тя била страхотна в секса.Лорка не струваше пет пари пред Маня и и го каза.Очите на Лорка заблестяха и Фильо отнесе най звучния шамар в живота си.
В банята се водеше война, а в спалнята се правеше любов и то каква. Времето за Фильо бе спряло. Излезна от ваната,облегна се на вратата и ....заплака! Плачеше като малко дете.
-Най сетне излезнаха! -каза Лорка и с въздишка отключи банята.Чувстваше се толкова измърсена.Това не беше мъж, това е едно...но спря да мисли,не и се отдаваше тази дейност напоследък, затова стигна дотук.Облече се набързо и леко се изниза от апартамента.Не успя да види дори бележката оставена на леглото в спалнята. В нея Маня просто съобщаваше на Фильо, че заминава веднага с Рудолф за Австрия по бизнес задачи и ако и хареса може и да остане там. Пожелава му много любов и здрав секс.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:58

МЪЖ НА ЖЕНА СИ

Целуваше я. Навсякъде, където стигаха устните му. А ръцете. О, за тях нямаше граници. Не се спираха дори, когато достигаха кадифето на бедрата и. Пред очите му беше притъмняло, адриналинът му беше покачен и нямаше как да се спре. Женичката си я биваше. Беше красива блондинка. Имаше пищни гърди, от които той полудяваше, красиви бедра и кръшно тяло. Беше си направила прическа, но Симо не разбираше от прически. Той разбираше от жени -всякакви. Какви ли не бяха минали през леглото му. Какво легло? Май повечето му се отдаваха по пътя за леглото. Така и сега с тази Маичка.
- Майче, хайде де! Няма да се правим на девици я. Хайде, не се дърпай. Вярно че е по възбуждащо, но бати ти Симо не ги обича тия. Ще ме приемеш и мене и него- всякак. На мъжа си така ли се дърпаш?
- О, бе Симо! Стига! Гъделичкаш ме.
- Женичке, не ми играй тези театри ами се отпусни. Да не си ученичка я. Те, ученичките по така го дават.
Симо обхвана гърдите на Мая, притисна се и потъна в нея. Мучеше и бълваше пяна от устата си, която се стичаше по голота тяло на Мая. Тя просто нямаше накъде да мърда, а и се страхуваше, да не чуят комшиите. Приятелката и беше дала ключ на жилището си и нищо не я бъркаше, но Мая знаеше как бие Пешо -нейният съпруг. Не и се искаше пак да ходи с тъмни очила. Нали това искаше да е със Симо. Ето, стана, случи се.
- Хайде, моето момиче! Хайде, стига, размърдай се. Твоя Пешо го няма тук. А тази моята чавка, кой знае с кого си пече дупето. Била на конференция някаква по морето. Айде бе, на бати Пешо тези не му минават. Ние с тебе, моето момиче, ще си прекараме чудесно. Само не ми казвай, че ти е за първи и последен път. Пък казвай и да казваш кой вярва.
Ръцете му сновяха навсякъде. С горещи пръсти изписваше кръгове по гръбнака на Мая, която стенеше от удоволствие. После слизаха надолу и се впиваха там.....където трябваше. Целуваше страстно всички устни. Имаше я, въпреки всичките закони на света. Задоволяваше животинската си страст и се гордееше с това. Бяха паднали всички зъдръжки, морал, гордост. Целуваше я , желаеше я. Въпреки всичко. Кръвта нахлуваше в главата му, сърцето туптеше до бяс. Жаден, все по жаден ставаше. А пиеше... Мая пъчеше пищната си гръд и екстазно притваряше очи. Не мислеше вече за таксито. Не мислеше да се прибира. Беше забравила и за Пешо, за проблемите в работата и за децата дори. Галеше Симо по гърдите, корема... Необузданата похот манифестираше. Огнени езици я облизваха. Беше в екстаз.
- Искам! Искам!
- Същото искам и аз, гълъбче!
Носеха се по течението забравили всичко около себе си, забравили кои са. Но всичко свърши и трябваше да се прибират. Няма как. Бяха семейни и двамата все пак. Мая реши последна да излезе, за да заключи. Извика асансьора и какво да види. В него беше нейният Пешо с едно младо момиче- блондинка. Целуваха се, но бяха в гръб и не я видяха. Поне тя така си помисли. Побягна надолу по стълбите и усети, че сърцето и излиза от ритъм. Спря първото такси и се прибра цялата обляна в сълзи.
На следващия ден Симо не я потърси, не я потърси и на по следващия, но в съседния апартамент дойде да живее същото това момиче, което беше с нейния Пешо в асансьора. Така или иначе не се видяха, изнесе се при майка си с децата.
Един слънчев летен ден Мая седеше на пейката в градината и се радваше на внучето си. Скоро беше проходило и беше голям сладур. Тогава.... видя Симо. Беше побелял, но беше все така хубав.
До него вървеше красива блондинка, навярно съпругата му. Мая не му се обади, нямаше смисъл. От оня нейния Симо нищо не беше останало. Искаше да запази хубавия си спомен за преживяното някога с него. И се заслужаваше. Досега на тези години по добър любовник от Симо не беше срещнала.
Стана от пейката, прегърна внучето си и се запъти към близкия магазин. Трябваше да пазарува и да сготви нещо за вечерта, че младите ще си дойдат от почивка тази вечер. Беше доволна от живота. Въпреки всичко.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 17:59

ДЖЕНА

-Джена!Взимай двете чанти и отивай на магазина!
-Не се чувствам добре, уморена съм.Имах днес шест часа.
-Няма кой, знаеш го.Брат ти е малък.
От вчера Джена нещо не се чувстваше добре, нещо се въртеше в главата и, усещаше го , но не знаеше какво е.На всичко отгоре леко и се виеше свят.Постоянно си мислеше за болести откакто оперираха майка и от рак.Лекарите казваха, че е доброкачествен, но знае ли се , Божа работа! Едва изтърпя глезотиите на продавачката в магазина, напазарува и потегли натоварена обратно към къщи.Този баир, който изкачваше винаги на връщане от училище, от магазина и се виждаше като Хималаите.Не обичаше много движението, спорта, но и беше писнало всичко в това село.Познаваше до болка всеки ъгъл, завой, улица, близката гора и старата воденица.Там долу в долчето имаше и една чешма, която и беше любимата.Селото си имаше водоснабдяване и канализация, но Джена си ходеше редовно за вода на чешмата колкото за нея.И сега съчета ходенето до магазина с това до чешмата.Понатовари се повечко и затова се спря да почива още на първите двадесет метра.Изведнъж чу глас зад себе си:
-Дай да ти помогна, миличко!
Обърна се назад и видя непознат млад мъж да посяга към чантите и.Мъжът имаше златна халка на ръката и беше доста красив.Джена разбра, че е женен, но какво пък ще и помогне само, макар че вътре в себе си усещаше, че и харесва.По пътя я разпитваше за какво ли не, дори за брат и.За себе си нищо не казваше, което я подразни.Когато наближиха до тях, тя пое чантите от него и заедно с бутилките вода натоварена се промъкна през открехнатата порта.Баща и явно я беше забравил отворена, когато е вкарал колата в двора.
-Къде се запиля, Джено?-увика я майка и.
-Тежеше ми, движех се бавно , на почивки.
Печеното пиле с ориз в тавата и се стори блюдкаво и стана от масата.Не и се ядеше дори от десерта , който обожаваше-кремкарамел.Затвори се в стаята си и се хвърли на леглото по очи.Така и заспа.Когато се събуди беше вече тъмно, а не беше учила по нищо.Но все тази, в къщи никой не я караше да учи, а само да работи.Беше последна година и това го използваше като оправдание.Попрелисти учебниците, написа едно домашно и пак легна.Образа на мъжа не и излизаше от акъла.Все го виждаше пред себе си натоварен с нейните чанти и с онази убийствена усмивка.
Къщата беше утихнала.Джена сама се разполагаше на втория етаж, беше като царица.Когато имаше много да учи брат и носеше храната горе.Дочу тихи стъпки по стълбите, но беше доста късно за нейните хора да я безпокоят.Стълбите бяха външни , а Джена беше забравила да заключи входната врата на етажа.Когато подскочи за ключа беше вече късно.В стаята влезе мъж.Този същият, с който се запозна през деня.Зачуди се как е посмял и смутолеви набързо:
-Кой те пусна? Вън портата е заключена.
-Аз съм супермен, малката! За мене няма прегради и препятствия.Джена се подразни и мислеше вече да извика, силно да крещи, но като че ли беше онемяла.От страх ли, от що ли загуби глас.Седна треперейки на стола и загледа мъжа право в очите.Не и приличаше на престъпник, но знае ли се?
-Ти няма да ме изгониш , нали?Знам че ме харасваш!-говореше и ласкаво той и започна да я гали първо по косите.Джена беше като хипнотизирана, не се дърпаше и не усети кога я положи на леглото.Чуваше само нежните му думи, които галеха слуха и.Усещаше дъха му и тръпнещото му тяло.Беше слаба, много слаба и тежкото тяло на мъжа я смазваше, но и беше хубаво.Не искаше да мисли за нищо и за никой.В стаята беше тъмно, вратата беше заключена, а тя, тя изпитваше блаженство и желание.Това желание я подлудяваше и не се спря.Той и помогна, беше опитен зрял мъж.Къщата спеше.Отвън се чуваше глас на птица.Луната хвърляше светлина върху мускулестото тяло на мъжа и тя се наслаждаваше на красотата му.Самият Господ ли и го изпрати и то точно сега се питаше Джена и не намираше отговор.Нищо не знаеше за този човек, а докъде стигна с него.Тя се чудеше на себе си, чудеше се защо не намери сили да стане, да спре съдбата.Не можеше.Беше и много хубаво, не искаше да спре това, което получаваше от мъжа и я подлудяваше.Той проникваше в нея с цялата си сила и мощ, говореше и тихо и нежно,целуваше я навсякъде.Не искаше това да спира.Толкова много ласки, любов.Толкова страст и желание Джена и във филмите не беше виждала.Мъжът стана и тихо както и дойде излезна от стаята.Едно, две, три...четеше стъпалата след него Джена.Накрая всичко утихна, дори птицата спря песента си.Джена се срамуваше от себе си , но беше щастлива, много щастлива.
Минаха няколко дни , но мъжът не се появяваше нито по улиците, нито у тях.На Джена и стана мъчно за него и се чудеше къде да го търси.Единственото което знеше за него е името му и че е от работниците, които са командировани от града в селото и.Строежът на центъра на селото никога не я е впечатлявал, но сега се заглеждаше там като минаваше.Уви! Мъжът го нямаше.Другите работници я задяваха, но тя беше тъжна и не им обръщаше внимание.Мина цяла седмица.Джена имаше чувство ,че полудява.Не можеше вече да се контролира и започна всяка вечер да плаче.Защо и тя не знаеше.Мъжът беше семеен, доста по голям от нея, кой и е крив.Тя знаеше това от самото начало, но не приемаше реалността.Живееше в друг измислен свят, свят само за нея и него.В къщи я бяха забравили.Училището не и вървеше.Не и се учеше.Нищо не и се правеше.Изхвърляше храната, която брат и носеше.А долу със семейството си не помнеше от кое време не е седяла на масата.Майка и беше решила да я води на лекар , но все не и оставаше време.
Тази събота нищо по различно не и обещаваше.Събуди се рано, много рано.Излезна на двора, обиколи го два пъти и после на улицата продължи разходката си.Беше някъде към пет часа сутринта.Когато стигна центъра на селото от пряката уличка Джена дочу женски плач и мъжки псувни.Джена се скри зад оградата на близката къща и какво да види.Това беше той, нейният любим.Видя и жената, която плачеше и му се молеше.Беше бременна и много красива.Колата на която се беше подпряла имаше Софийска регистрация.А той, той не беше този, който Джена познаваше.Беше един раздърпан, пиян или луд, но не и нормален.Държеше се отвратително с жената и дори я удари.Тогава Джена не се стърпя и се показа.Самата тя се чудеше на смелостта си, но съзнаваше, че така сама си помага , а и на жената.Този мъж вече ще е умрял и за двете си мислеше Джена.
-Ти ме следиш?!Защо не си в леглото?
-Това ли е момичето?-попита жената.
-Не, това е дете!Не виждаш ли?
Джена изтръпна, прииска и се да го удари, но се сети къде се намира и се спря.Беше излязла от прикритието си и гледаше, слушаше...Не вярваше, по точно не и се искаше да вярва в нищо и на никой.Но истината блесна в очите и.Мъжът прегърна жената, влезнаха в колата и заминаха.За нея нямаше дори едно сбогом.Тя не разбра как стана така, че след като я удари, тази жена се качи с него в колата.Как ще живее с него и как ще го дари с дете?Как ще възпитават това дете?Явно беше, че детето е от него.Но къде е бил той, с коя е бил, когато жената е пристигнала с колата и то чак от София?Това Джена така и не разбра.Тръгна за в къщи хълцайки по пътя.Този път се отби на първия етаж.Майка и беше будна и я чакаше.Разказа и всичко.Една голяма сълза се отрони от очите и, но нищо не каза.Джена разбра колко много е загубила с недоверието си към майка си досега и и стана много тъжно.Но не беше късно.Животът тепърва за нея започваше, широко отваряше вратите си за нея.Това беше първият и урок.Прегърна майка си и я целуна.Не помнеше от колко време не я е целувала.Заедно излезнаха от къщата -майка и на работа, а тя на училище.Беше помъдряла.Усети сила, голяма сила в себе си и виждаше напред, знаеше какво иска и как да го получи.Вече нямаше право на грешки!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:00

ОГЛЕДАЛОТО

-Колко съм красив и велик! Всичките в службата ги водя за носа. Играя и то какъв театър. Най умните даже не ми устояват. Вярно е ,че някои просто се страхуват от мене, знаят приятелите ми, онези с джиповете. Но голямо удоволствие е да гледаш как се изсипват около теб куп хора само с хвалби и усмивки.Усещам, че при повечето е изкуствено,страх и лицемерие. Знаят как наказвам враговете си. Стигнал съм до дъното-съд, затвора...И там бях, така че нямат избор горките. Ще ми се подмазват, ще ми слугуват и играят по свирката. А който се опита да ме обиди, до дупка го гоня, та и поколението му. Нищо че и аз имам дете, знам, че се връща,но просто не ми пука.
Какъв съм готин! Желан! Нещо косата ми започна да окапва, но то от много мозък.Имам си и чувство за хумор, и доста женички. Е, не са от най умните, но пък са куклички и ме слушкат. Ох, защо вече няма с кого да си правя харашото и майтапите. С които исках го правих ,но ми писна.Пък и вече ги смачках достатъчно. Голяма удоволствие е да ги тъпчеш тези простовати и страхливи хорица, и да гледаш как те гледат в очите готови на всичко. Но най много ме дразнят тези, които могат повече от мене и то във всичко.Които са по образовани. Това си е за яд! Не можах да се доизуча, но пък в подземния свят колко неща научих! Ех, хубав живот! И като си помисля, че ако съм в друга страна никой няма да ме търпи такъв ,направо настръхвам! Ама то си е така де.Тези българи са много търпелив,тъп народ.Овце. Ето аз сега съм и тук, и там на юг и лавирам , правя си търговията, парите. Това си е повече от печалба от тотото. Няма да ги жаля я! Като са глупави и те, и децата им страдат. Важното е аз да съм добре! Уф, това огледало май нещо се замъгли! Сигурно дето дишам в него.
Изтри го с мръсната си ръка и продължи да се наслаждава на образа си. Огледалото му беше подарък от една полякина, която му беше на гости миналото лято. Но така и не можа да я заведе на почивка на море, ами си правиха густото тук на язовира.Е, какво, хем планина, хем вода. Гледаше се , милият, прехласваше се и не усети как небето потъмня цялото и се изви страшен вятър. Краката му висяха от лодката , която застрашително се поклащаше и се беше доста отдалечила от брега.Този язовир е голямата работа, той все го хвалеше на гостенките си. Но сега нещо го хвана страх. Вятърът просто бучеше! Сепна се и се накани да подкара лодката към брега. Изведнъж огледалото се изплъзна от ръцете му и се изтърколи в краката му. Повдигна нагоре краката си и успя да задържи огледалото да не падне във водата. Не можа да го стигне с ръце и да си го прибере. Той плуваше много добре, но огледалото не! Вятърът се засили и той не можеше да чака повече. Реши да жертва подаръка си. Чак му се доплака. На другите огледала не изглаждаше толкова красив. Сърцето му заби силно! Направи последен опит да си спаси огледалото. В този момент лодката се обърна с него във водата.Плуваше под водата и се надяваше да хване огледалото преди да е потънало. Но...нищо не стана! Краката му отказаха да се движат, ръцете също. Дали сърцето му играе номера или пак тази мускулна треска? Не разбираше от медицина , но разбра, че ще потъне. Нямаше представа какво ставаше горе на повърхността на водата, където остана лодката. Не му достигаше въздух, потъваше като торба цимент. Погледна пред очите си и видя огледалото.От него се усмихваше красив образ на жена. На тази жена-полякинята, която му го беше подарила, а той я обра цялата. Разби сърцето и , подигра и се.В ушите му прозвуча нейната песничка за любовта.Полският език му беше противен и се опита да хване огледалото, но......не стана! Давеше се! Погълна го черна бездна и с последни сили извика -Зден.....кааа!
Бурята беше в силата си, играеше си с лодката и сякаш вятърът пееше любовната песен на Зденка- Аз те обичах, ти ме предаде....А изпод водата идваше друг глас- С твоето огледало късмет извади.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:01

КАТО СВОЙ СИН

Ако не беше минала оттам, може би нямаше да падне.Може би нямаше да си счупи левия крак.Може би десния.Тайно обичаше тази проклета малка думичка.Тя не и помогна.Сега лежеше на леглото в болницата с гипсиран ляв крак.Беше като птица без крила, затворена в клетка.Тази безпомощност я побъркваше и на всичко отгоре забравена от всички.Само брат и се обади и то не защото го интересуваше как е,ами за някакъв проблем пак с имотите му. Виолета отдавна се бе простила с имотите на родителите си.Беше подарила всичко на брат си, но там в данъчното имало някаква грешка.Даде му ЕГН-то си и го остави да се оправя сам с данъчните служби. Откакто се раздели със съпруга си не я интересуваше нищо.Кой е мислил ,че дотам ще стигнат?! Разбираха се,обичаха се. Поне тя така си мислеше.Носеше я на ръце цели двадесет години и изведнъж отнякъде се появи тази орисница Демна! Виолета я беше виждала само на снимка.
Така както си лежеше и придържаше с ръце гипсирания си крак, унесена в размислите си, усети че две очи я гледат.Това беше тя -Демна.Много приличаше на жената от снимката.Тя тук?! Това беше сън! Виолета не можеше да повярва на очите си.Демна била много красива млада жена.
-Здравейте!Нали няма да ме отпратите?-попита Демна и то доста настоятелно.
-Здравейте! -измънка Виолета и се стараеше да не поглежда повече тези магнетични очи.
-Ще може ли да поговорим малко?Няма да ви отнема много време.Съжалявам ако и аз имам някаква вина за случилото се.Виолета не вярваше вече и на ушите си.Наистина тази млада жена ще излезне много интелигентна.Жената си имаше тежест на дама и явно много добро възпитание.
-Хайде, казвайте направо какво ще искате!
-Не, няма да искам! Ще ви дам! Ако ви сте съгласна, ще ви дам нещото най скъпо в моя живот.
Виолета съвсем превъртя.Тази млада жена искаше да и даде най скъпото си нещо.
-И какво е това нещо?-попита Виолета.
-Това нещо е един малък човек-моето дете.
Ако не беше гипсът Виолета беше в състояние да подскочи и дори да падне от леглото.Не ръзбираше какво става.От няколко години не живееше със съпруга си,имаше официален развод, а сега неговата жена я моли да вземе детето и.
-Вие имате дете?Откога?
-Детето ми не е много малко.Спокойно, не е от Асен.
-И аз какво, да гледам детето ви?
-Да, бих ви помолила! Нямам друг избор.Нямам близки и роднини.Баба ми, която го гледаше почина.А ние с Асен мислим да заминем в чужбина на работа.Всъщност той ми даде тази идея.Явно много ви вярва.Гошко ще е ученик тази година, вие сте била учителка и то добра преди да ви пенсионират по болест.Асен ми каза,че вече сте си позакрепили сърцето.Знам, че не ме обичате заради Асен, но и знам, че сте човек, истински човек с духовни ценности.Знам, че от малка сте останала сираче и не бихте се държали зле с детето ми.За пари не се притеснявайте, аз ще ви изпращам.
-Но аз трябва да се възстановя, а и дъщеря ми няма да разреши.Ще ми се ръзсърди.
-Дъщеря ви е съгласна.Асен говори с нея и я убеди, че за вас е по добре така, да не сте самичка.Гошко е много добро дете.
-Моля ви, излезте ако обичате и утре ми се обадете по телефона! Наистина съм шокирана, още повече, че това вашето дете не е от Асен.Така ли да го разбирам?
Виолета и подаде лист хартия, на която беше написала телефонния си номер и се престраши.Погледна я право в очите.Дълбоки , красиви очи наляти със сълзи.Но младата жена не се разплака.
-Не е нужно да знаете.Гошко има баща, имаше....
-Ясно! Обадете ми се утре, ще си помисля и ще ви дам отговор.
Цяла нощ Виолета не можа да заспи,беше изцяло забравила, че е в гипс.Не усещаше никаква болка в крака,болеше я вътре в гърдите -сърцето.Сърце не боляло,ама не е вярно! Как биеше само! Учестено.Дори и се доплака.Виолета си нямаше никого на този свят освен брат и една дъщеря,която живееше на другия край на света.След развода и с Асен дъщеря им ги напусна, напусна България.Там далече зад океана, там намери своето момче и Слава Богу твърди ,че е добре.За тези две години само един път си е идвала и то сама.Виолета така и така не видя съпруга и освен на снимка.Дали пък Асен няма да замине с Демна точно там при Мариана?Мина и през главата тази мисъл , но я отклони.Не вярваше Мариана да я лъже, да лъже майка си.Добре се бяха споразумели и с дъщеря и,всичко много добре са го планирали.Чак сега Виолета разбра, че причината за развода не е тя -човекът Виолета,а жената Виолета.Тя не беше жена нито тип котка, нито тип кокошка.Не беше и лисица.Беше човек и то с главно Ч!
Слънцето беше огряло цялата стая.Светло и красиво утро! Закуската и се стори кисела, но такива са условията в болницата пък и няма да я държат много.Още един ден само и я изписват. Демна се обади точно в девет часа, както се бяха разбрали.
-Добро утро! Какво решихте?
-Съгласна съм, но ми се иска да видя Гошко.Доведете ми го тук ако ще заминавате тези дни.Утре ще ме изписват от болницата.
-Благодаря! Ще дойдем да ви вземем със сина ми.
Такива вълнения Виолета не е изпитвала от времето , когато беше бременна с дъщеря си.Денят и се стори цяла вечност, а нощта беше кошмарна.На сутринта Демна дойде и я взе.Беше със сина си.Известно време Виолета трябваше да ходи с патерици, но лекарите казаха ,че ще се оправи ако се пази.
Настаниха Гошко в стаята на Мариана, като преди това Демна изчисти и подреди къщата.
А къде беше Асен? Питаше се Виолета, но не смееше да спомене името му пред Демна.Все още го обичаше, но криеше, дори от самата себе си.Гошко поиска да остане още сега при нея.Не даваше на майка си да говори за Асен.Нормално, той не му е баща.
Мина доста време.Виолета беше щастлива с чуждото дете.То и помогна да се възстанови.Беше отличен ученик.Много четеше и то художествена литература.Толкова много свикнаха един с друг, допаднаха си и по характер, че Гошко една вечер и каза,че няма никога да я остави сама.Освен ако тя самата не го изгони, в което той не вярваше.
Демна се обаждаше по телефона, изпращаше редовно пари, но Асен мълчеше. Такъв им е сценария си мислеше Виолета.Асен беше от горделивите.В този случай той просто се криеше.
В един слънчев летен ден, хубава червена кола спря пред къщата на Виолета.От нея излезнаха Демна и Асен.Личеше им ,че са се замогнали, но доста поостаряли.С измъчени, изпити, бледи лица.
Гошко се хвърли в прегръдките на майка си, а тя се разплака.Асен пушеше настрана и гледаше някак си гузно.Гошко изобщо не му обърна внимание.Демна и Виолета седнаха на пейката в беседката, говореха за много неща.Колко трудно е българин да пробие навън и да се устрои що годе добре.Когато се стигна до там Гошко да си приготви дрехите,че да тръгва с тях, тогава настъпи тишина.
-Не, не искам да живея с вас двамата!Аз имам само майка.Ще си остана тук.Добре ми е тук.Не искам този човек да живее с тебе, мамо!
Асен стана и влезна в колата, а Демна побягна след него.Говориха дълго, караха се и накрая Демна се върна да каже довиждане на сина си.
-Гоше, аз съм омъжена за този човек.Не мога да живея само с тебе.
-А леля Вили как може? -изхлипа Гошко.
Той си мислеше, че майка му не го обича.Не беше толкова малък вече и нямаше как да не вижда някои неща, които не му харесваха.
-Аз обичам леля Вили! Тя също ме обича.С нея си живеем добре, прекрасно се разбираме.Тя си няма никой, дори дъщеря и вече не си идва.Махайте се и двамата, не ви искам.
Демна се разплака и побягна към колата, надяваше се на.....следващия път. Но нямаше такъв!Гошко се криеше, бягаше с приятели и Виолета ги предупреди, че така могат да го озлобят още повече и да се поддаде на лоши приятели, да поеме по криви пътища.Откакто те са тук Гошко не я слушаше, защото си мислеше ,че тя е с тях, че иска това, което те искат.Истината не беше такава.Виолета нощем скрито плачеше.Оплакваше съдбата си.Молеше Господ да върне дъщеря и. Беше и много мъчно за Мариана, и за Гошко.Беше го приела, като свое дете.Виолета съзнаваше, че Гошко си има майка и рано или късно ще се върне при нея.Но нещата не се подреждаха така и след няколко дни Демна и Асен заминаха отново за Испания.Гошко беше доволен, че остава при леля си Вили, че е свободен.По късно си призна пред нея, че Асен го е биел още преди да замине с майка му.
Здрачаваше се! Гошко и Виолета хванати за ръка се разхождаха по улиците на града.Твърде малък град, в който хората се познаваха.Всички им се усмихваха и ги поздравяваха.Този млад човек и даваше вяра, сили, правеше я щастлива.Виолета протегна напред другата си ръка, търсеше с очи дъщеря си, но Мариана я нямаше.Беше останала там, далече от майка, далече от дом, далече от България!

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:02

СКАКАЛЕЦ

Гледаше в пространството и нищо не виждаше.Точки, много точки пред нея. От онези точки, които колегите и творци за по модерно избягваха да поставят в творбите си. Опитваше се да хване поне една с поглед, но не и се отдаваше. Превръщаха се в прозрачни бели облачета и се сливаха със синия цвят на небето. От това небето ставаше още по бледо синьо. Пишеше добре, справяше се засега въпреки малкото си свободно време. Знаеше, че няма как темите да не се дублират. Светът е толкова малък и хората, и начина на живот е горе долу един и същ. Така си мислеше и беше решила, че трябва да отстъпи от сериозните си позиции за живота. Четеше много и виждаше как повечето творци, когато се изчерпат започват да пишат нереално, фантасмагорични неща опирайки се на интригата и ..секса, да! Това я отвращаваше меко казано, макар ,че и тя ги пишеше, но........когато се забавляваше. Чудеше се да продължи ли със сериозното, земното в творчеството си или да го удари и тя на -"...възбуден език"..ха, ха! Няма "Сладка братовчедка", но пък има братовед ,чийто син е един от най красивите модели и то в чужбина.Така че може и такова разказче да оформи. Така правят повечето, нали? Не можеше да се задълбочава чак дотам в личните отношения между двама герои и да интригантства, клюкарства -"Омъжих се за него, за да спя с теб", но явно другите го правят и без капка срам. Не и трябваше признание, но я дразнеше това, че се пълни съзнанието на читателя с такива отвлечени неща и....секс само и само да го задържат при себе си. Нима хората паднаха на това ниво, да се развличат , да се радват на интриги, на дребни радости и клюкарства дори в изкуството. Нямаше кой да и отговори, но тя знаеше отговора. Всичко ставаше в името на славата и парите. Нямаше си представа какво би трябвало да каже в един разказ например -"Монахиня във влак". Виж, ако беше калугер поне щеше да е по интересно и смешно най вече. Но все пак това теми ли са, това беше просто запълване на пространството с нечии отвеяни мисли и чувства. Нейните не бяха такива, а сега трябваше да се постарае да бъде, като тях. Знаеше, че няма да се получи, знаеше природата си и това за какво пише, за кого. За хората, за обикновените хора, а не за определена група, обкръжение. Ужаси се, когато прочете някъде -"Един поет, една ***, една камера" -явно този разказвач съвсем я е закъсал, за да използва тази мръсна дума само за да привлече вниманието....Поезията, прозата, изкуството въобще трябва да е красиво, естетично и да се спазва някаква етика, но...
И днес е свободна, цял ден. Можеше да се поразходи в парка, да иде на излет с приятели,но предпочете да пише и...да размишлява. Да мисли, да мисли...Имаше ли смисъл от това? На този въпрос не можеше да си отговори, но беше твърдо убедена, че от позициите си няма да отстъпи. Ще пише това, което е в нея, за тези, които са човеци, а не хора с изкривени представи и виждания за живота, мамини глезльовци и куклички.
-Инга! Ела моля те да ми помогнеш в кухнята.
Майка и не спираше да я занимава с такива неща, по които тя си не падаше. Можеше само едни яйца да пържи. На двадесет и четири години стана и не се научи да готви, въпреки усилията на майка и. Не обичаше и да пере, но най много мразеше да глади. Явно беше родена за мъж, макар че баща и переше и готвеше. Всичко е толкова относително.
След като се наобядваха Инга пак се усамоти и се отдаде на творчество. Започна се с това, че в стаята и беше влезнал един скакалец. Имаше и такава песен. Реши да си я пусне, като за начало на разказа и .

http://zazz.bg/play:d7a7e9f9

Нямаше да я изпусне. Беше се научил всяка вечер да и звъни и да и идва на гости. Самопоканваше се и винаги трябваше да го подсеща да си ходи. Казваше му на галено Скаки. Оприличаваше го на скакалец.Тези насекоми, тази зелена порода, както тя ги наричаше, редовно влизаха в стаята и през отворения прозорец. Отначало ги пускаше обратно навън, но вече започна да си ги събира в една кутийка. И тази вечер реши да ги покаже на Скаки. Дано се усети какво иска да му каже. Той наистина не беше за нея, скачаше от момиче на момиче, дори се хвалеше пред нея. Не беше толкова млад, а се излагаше, държеше се несериозно и нахално с всчки. Пред нея тези не минаваха и въпреки ,че няколко пъти го гонеше от дома си, той продължаваше да и дотяга. Възпитанието и не позволяваше да стигне до драстични мерки, но явно трябваше.
-Виж тези животинки. Не смяташ ли, че приличаш на тях?
-Ти се шегуваш, нали? Освен, че обичам зеления цвят по нищо друго не приличам на тези скакалци.
-Ти така мислиш, но аз не. Предполагам и други са на това мнение, но не ти го казват. Ето аз съм откровена и ти го казвам в очите. Не става нищо между нас, какво целиш с това
натрапничество, Скаки?
-Престани така да ме наричаш! Добре, тръгвам си, но не ти обещавам, че няма да се върна....някой ден.
Тя се хвана за главата и нямаше как да не влезе в банята. Имаше нужда от душ, студен душ. Когато се върна в стаята се ужаси. Видя на леглото си скакалци, много. Не, не бяха десет бяха много повече. Помисли си в първия момент, че това е номер на Скаки. Но как точно сега и майка и беше в кухнята докато тя се къпеше. Нямаха навик да се заключват, когато са си в къщи.
И все пак не му вярваше, той беше шемет и то голям.
-Мамо, влизал ли е някой, докато се къпех?
-Аз даже не знам, че си се къпала, защо ми задаваш такива въпроси. Остави ме да си гледам сериала.
-Ела да видиш. Цяло нашествие на скакалци в стаята ми. Досега поне по един влизаше. Трябва да сложим мрежа на прозореца най после. Кажи на татко.
-Не ме занимавай с глупости. Това са безобидни животинки. Събери ги и ги пусни през прозореца , а и онези в кутийката. На кого ли си се метнала такава....
Събра покривката за легло и изхвърли насекомите през терасата. Кутийката също. Беше бясна и не я интересуваше нищо.
Цяла нощ се въртя в леглото и не можа да заспи. Сънуваше кошмари. Един голям скакалец я гонеше и накрая я настигна. Когато го усети в съня си върху себе си, се сепна и събуди. До нея лежеше Скаки и се хилеше. Опита се да извика, но той и затвори устата с кърпичка.
Тя вече знаеше, че този човек е болен, о, не само болен,а луд. Само луд човек може да прави такива неща. Нямаше време да мисли този път, както друг път правеше с часове, а трябваше да действа. Опита се да го прегърне и възбуди. Това беше спасението и, знаеше го. Не гледаше сериалите на майка си, но много четеше и все такива...То друго съвременните писатели и разказвачи не пишеха.
Скаки се хвана и започна да я милва и гали. Целувката му беше най отвратителното нещо в живота и досега, но я изтърпя. Разреши и да му говори дори. Какво нещо било една целувка! Когато се освободи видя че и ключът от вратата и го нямаше, и се сети каква била работата. Страхуваше се да викне, но не беше сигурна, че майка и е в другата стая, защото тя се канеше да ходи на село при баща и. Нямаше навик да и се обажда, когато тръгва на път. Не можеше да рискува. Вратата е заключена, повече от видно е , а и не се знае дали не е сама с него в къщата.сети се за телефоните си, но не ги видя. Нямаше ги и тях. Е, добре се подреди, си мислеше тя , но се стегна и реши да бяга. Терасата, от нея ще скочи, но как да иде в другата стая. Боже, този човек искаше секс! Добре, с неговите камъни по неговата глава. Не я пускаше сама в банята, както тя поиска. Влезнаха заедно, нямаше друг избор и така гола вече успя да се измъкне от банята до стаята с терасата. Излъга го ,че отива за друга хавлия. Той се намуси, но номера мина. Така загърната с хавлията, докато той крещеше да се връща по бързо при него в банята тя скочи през терасата, която за нейно щастие този път беше отворена.
Падна в градинката сред цветята и побягна накъдето и видят очите загърната с хавлията. Беше рано сутринта и хората, които бяха на смени отиваха на работа. Само една жена и обърна внимание и разбра, че не е луда избягала от лудницата. Обади се до полицията и колата дойде бързо. Даде показания треперейки загърната в полицейска униформа. Беше и смешно, но и страшно. Успокоиха я ,че този човек е заловен и имал психически проблеми.
-Да не си посмяла повече да пускаш в къщи всякакви! -каза майка и и от този случай отношенията им се промениха .
-Добре де. Откъде да знам, че е чак толкова луд.
Тя знаеше, усещаше още в началото, че тези скакалци не влизаха в стаята и току така. И ето каква била работата. Важното е ,че краят е хубав, а и поука си извади. На нахалството и хитростта със същото да отвръща. И се получи.
А с разказа ?

http://www.youtube.com/watch?v=ENZOaAIHS74

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:03

ПЛУВКИНЯТА

Плуваше. Носеше се по течението и се чудеше да се опита ли и да литне. Ще може и това, разбира се, и то не срещу вятъра. Предпочете да си плува в свои води , по безопасно е от там горе. Животинският свят е богат и е пълен с хищници, но тя...Тя беше недосегаема. Усмивката и, благия тон, колкото и фалшиви да са се харесваха на простосмъртните наивни душици. Когато говореше дори с враговете се разтапяше от нежност. Ей Богу, това не го можеше всеки. С усмивка и комплименти сразяваше враговете си и спираше най злокобните планове срещу нея. Разбира се, че човеците се лъжеха.Те бяха човеци все пак за разлика от нея. Но този от небето - Господ, всичко виждаше и знаеше кой какъв е. Търпението му все един ден свършваше и изпращаше бумеранг. Тя също навремето получи такъв. Отнесе го най скъпото и и пак не се спря. Озлобя още повече, но започна да се усмихва . Доби артистични способности, на които всяка холивудска звезда би завидяла. Раната в сърцето и беше зинала, като дълбока бездна и никой с нищо не можеше да я запълни, но.......плуваше. Плуваше и не мислеше, че един ден въздухът и ще свърши, сърцето ще спре. Ще бъде изчерпана. Опиянена, замаяна от самата себе си, от величието си, което самата тя измисляше не се усети, че вече плува под водата. Там и беше още по интересно, по различно. Богат свят на непознати живи същества и растителност. Беше красиво, толкова красиво, че тя се изкушаваше и искаше да си вземе от всички тези подводни ценности. Поне малко. Камъчетата и се виждаха бисери, водните мехурчета брилянти,а като стигна до дъното и се стори,че цялото е покрито със златен прашец. Започна да събира всички тези красиви неща с шепи, но се чудеше как ще ги изнесе горе на сушата. Въздухът и не стигаше, започна да се задъхва и от онази плувкиня, каквато беше нямаше и следа. Въпросът беше как да излезне на повърхността, как да се спаси. Не мислеше вече за нищо друго освен за живота си. Беше егоист, голям егоист, но усещаше дъха на смъртта и забрави за всичко друго. Изпитваше страх, но не изпадна в паника. Страх за живота, който и беше така мил. Досега беше жънала победи и понесе само една голяма загуба и тя знаеше защо. Беше си платила за греховете, които не бяха просто човешки. С последни усилия успя да достигне повърхността на водата и когато се обърна назад за сбогом с тези красиви неща и скъпоценности се разплака. Въздухът и почти спря. Не виждаше бряг около себе си, а само вода, много вода. Нещо я теглеше към дъното, там, където беше вече. Сълзите и се превръщаха в перли, поне тя така ги виждаше. Солени. Всичко беше солено.Защо? Тя винаги е търсила сладостта, сладкото. Получавала го е много лесно от доверчивите, добри хора. А сега...Не, не можеше така глупаво да свърши. Това не го заслужаваше. Нямаше да се роди друга, като нея така сполучливо да омотава човешките души в смъртоностна паяжина. Те се радваха, че за последно получаваха тази нейна усмивка. Беше им приятно да слушат комплименти от нежния и меден гласец. Знаеха, че е голяма артистка, че ги играе, но им беше приятно да са около нея. Беше ги омагьосала с фалшива гальовност и лъжлива нежност. Ами сега, кой нея омагьоса? Защо не можеше да намери сили да доплува до брега? Защо нещото я теглеше надолу към дъното? Не дишаше, но беше жива. Дяволът като че ли се беше влезнал в тялото и , беше взел душата и. Потъваше бавно надолу. Не виждаше вече нищо, само усети допира на тиня и кал. Лепкава. Усети някакви животинки полепнали по кожата и, които я изпиваха. Устата и беше пълна с какво ли не, тази сладкодума уста, която не можеше вече да говори, да ласкае.
Така я намериха ......кафява. Беше придобила този цвят за броени минути. Тя, златната се беше сляла с калта, с тинята, с ....... Беше избрала дъното.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:03

ЕДНА, ДВЕ, ТРИ...БЛОНДИНКИ

Надпреварваше се с нея, но некачествено. Беше го ударил на еротика. Хем да не го крадат, хем му е по лесно. Тези сложни психологически драми не му бяха по вкуса. Разстройваха го. Виж, друго си е с "...блондинка в асансьор" да занимаваш съзнанието на лековерни читатели. Ето, започнаха да го копират -"почивният ден на една блондинка" , което означава, че го харесват. Поне той така си мислеше. "Съвременната жена е като френски ключ" това също е взето от някъде, но какво ли впечетление ще направи автора или може би никакво? Напротив. Щом има разголване, секс, ще е много интересно. Но за кои? Е, това просто не е важно. Мисля си сега и аз ли да ви разкажа за една туристка или за нечия еротична сесия ("Туристка и еротична сесия") , но ще кажете, че копирам. Пък и да кажете какво от това, нима от мене не се копират цели, изрази и начин на изложение, стил.... Няма да си крия микрофоните, като един от героите в онези плитки разказчета. Напротив, ще ви запозная с "нещото" толкова известно и в същото време тайнствено -Чудото -

МЪЖ НА ЖЕНА СИ

Целуваше я. Навсякъде, където стигаха устните му. А ръцете. О, за тях нямаше граници. Не се спираха дори, когато достигаха кадифето на бедрата и . Пред очите му беше притъмняло, адриналинът му беше покачен и нямаше как да се спре. Женичката си я биваше. Беше красива блондинка. Имаше пищни гърди, от които той полудяваше, красиви бедра и кръшно тяло. Беше си направила прическа, но Симо не разбираше от прически. Той разбираше от жени -всякакви. Какви ли не бяха минали през леглото му. Какво легло? Май повечето му се отдаваха по пътя до леглото. Така и сега с тази Маичка.
-Майче, хайде де! Няма да се правим на девици я. Хайде, не се дърпай. Вярно че е по възбуждащо, но бати ти Симо не ги обича тия. Ще ме приемеш и мене и него -всякак. На мъжа си така ли се дърпаш?
-О, бе Симо! Стига! Гъделичкаш ме.
-Женичке, не ми играй тези театри ами се отпусни. Да не си ученичка я. Те, ученичките по така го дават.
Симо обхвана гърдите на Мая, притисна се и потъна в нея. Мучеше като ..., бълваше пяна от устата си, която се стичаше по голота тяло на Мая. Тя просто нямаше накъде да мърда, а и се страхуваше, да не чуят комшиите. Приятелката и беше дала ключ на жилището си и нищо не я бъркаше, но Мая знаеше как бие Пешо -нейният съпруг. Не и се искаше пак да ходи с тъмни очила. Нали това искаше да е със Симо. Ето стана, случи се.
-Хайде, моето момиче! Хайде, стига, размърдай се. Твоя Пешо го няма тук. А тази моята чавка, кой знае с кого си пече дупето. Била на конференция някаква по морето. Айде бе, на бати Пешо тези не му минават. Ние с тебе, моето момиче, ще си прекараме чудесно. Само не ми казвай, че ти е за първи и последен път. Пък казвай и да казваш кой вярва.
Ръцете му сновяха навсякъде. С горещи пръсти изписваше кръгове по гръбнака на Мая, която стенеше от удоволствие. После слизаха надолу и се впиваха там.....където трябваше. Целуваше страстно всички устни. Имаше я , въпреки всичките закони на света. Задоволяваше животинската си страст и се гордееше с това. Бяха паднали всички зъдръжки, морал, гордост. Целуваше я , желаеше я. Въпреки всичко. Кръвта нахлуваше в главата му, сърцето туптеше до бяс. Жаден, все по жаден ставаше. А пиеше...Мая пъчеше пищната си гръд и екстазно притваряше очи. Не мислеше вече за таксито. Не мислеше да се прибира. Беше забравила и за Пешо, за проблемите в работата и за децата дори. Галеше Симо по гърдите, корема...Необузданата похот манифестираше. Огнени езици я облизваха. Беше в екстаз.
-Искам! Искам!
-Същото искам и аз, гълъбче!
Носеха се по течението забравили всичко около себе си, забравили кои са. Но всичко свърши и трябваше да се прибират. Няма как. Бяха семейни и двамата все пак. Мая реши последна да излезе ,за да заключи. Извика асансьора и какво да види. В него беше нейният Пешо с едно младо момиче-блондинка. Целуваха се, но бяха в гръб и не я видяха. Поне тя така си помисли. Побягна надолу по стълбите и усети, че сърцето и излиза от ритъм. Спря първото такси и се прибра цялата обляна в сълзи. На следващия ден Симо не я потърси, не я потърси и на по следващия, но в съседния апартамент дойде да живее същото това момиче, което беше с нейния Пешо в асансьора. Така или иначе не се видяха, изнесе се при майка си с децата.
Един слънчев летен ден Мая седеше на пейката в градината и се радваше на внучето си. Скоро беше проходило и беше голям сладур. Тогава.... видя Симо. Беше побелял, но беше все така хубав.
До него вървеше красива блондинка, навярно съпругата му. Мая не му се обади, нямаше смисъл.От оня нейния Симо нищо не беше останало. Искаше да запази хубавия си спомен за преживяното някога с него. И се заслужаваше. Досега на тези години по добър любовник от Симо не беше срещнала. Стана от пейката, прегърна внучето си и се запъти към близкия магазин. Трябваше да пазарува и да сготви нещо за вечерта, че младите ще си дойдат от почивка тази вечер. Беше доволна от живота . Въпреки всичко.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:05

НА ГРЕБЕНА НА ВЪЛНАТА

Дамян беше любимец на шефката си. Тя го направи заместник главен редактор на този никакъв вестник, но той знаеше, че ако я слушка ще стане и главен редактор поне на някой ежедневник, защо не и на някое престижно списание. Той си вършеше работата и според нея добре. Като мъж беше идеалният за нея и тя си го признаваше. Това е много важно. Дамян залагаше на мъжкото в себе си. Другото оставаше настрана. Знаеше девиза на Искра -"Когато го назначавам не ме интересува колко може , а да е мой човек" То си беше вярно, не само неговата Искра правеше така. Женицата беше доста по стара от него, но имаше пари, връзки, чуваше и се думата навсякъде. Мъжът и не беше кой да е. За някои може да е кадърна, но за Дамян не. И като жена не я биваше, ама хич. Той отмаряше с млади момичета по вилите извън града, така че да ходи да го гони ако си няма друга работа. Не е чак толкова известен, че да го разпознаят, пък и беше свободен мъж. Допиваше си кафето и смачка недоизпушената си цигара. Горчеше му. Целият му живот горчеше. Как може нищо да няма на хоризонта, нищо чисто, светло, да стопли сърцето му. Само фалш, ментета, далавери, корупция и пари. Тези пари вече ги сънуваше, нищо не ставаше без тях. Спря погледа си на червеното книжле, което Искра му даде вчера с бойна поръчка...Авторът беше някакъв съпруг на попфолк певица, а романчето минаваше за документален роман. Чудеше се да плаче ли или да се смее. Докъде стигнаха големите босове с книжлета да си правят рекламите на умиращите тяхни империи. Някой вече беше писал за тази книжка и Деян беше бесен ,че трябва да се повтори и то под негово редакторство. Силиконовите певици го отвращаваха, колкото и да обичаше жените.
-Искре, защо ме измъчваш с тази боза? Това поръчково ли е , мойто момиче? Книжлето е под всякаква критика -нито език, нито стил, нищо...Не е разказано увлекателно, боза, чиста боза. Събирано от тук и там, от жълти вестници и клюкари.
- Не ми рипай! Ти май забрави как стигна до поста си редактор. Вкарай материала там някъде, може и да е малко, но да го има в следващия брой на вестника. Ясна ли съм?
-Слушам, мишле, ама съм против.
-Неееее......изкрещя Дамян, но след като затвори телефона. Докога ще бъда червей да лазя в краката на големите и на тази Баба Яга. Едва я трая, та и в леглото. Не се разплака, но очите му се насълзиха и отвори нова бутилка водка. Можеше да пие винаги и на работното си място, никой не можеше да му държи сметка. Но.......Искра го държеше, като пиле в клетка. Зависеше от нея. Това стягаше душата му, но не можеше да се откопчи. За никъде е без нейните пари и връзки.
-Докога бе, мамка му? -псуваше , като хамалин и обикаляше стаята с бутилка в ръка.
Опита се да прочете една две страници от книжлето, но не изтрая. Захвърли го в ъгъла на стаята.
Молеше се да не влезне никой , защото знаеше с каква скорост се разпространяват новините, клюките в едно учреждение и извън него. Извика Юлия и и поръча да се заеме с поставената му на него задача. Младата жена беше отскоро на работа и само изпълняваше без да дава мнение и да недоволства. Взе книжката от земята, прибра я в папката си и обеща ,че ще се справи с поставената и задача. На излизане от стаята се усмихна. Имаше страшно завладяваща усмика. Сияеше просто. Дамян и вярваше. Виждаше нещо в нея, което другите жени го нямаха и това не беше само усмивката. Знаеше, че и тя се прикрива, но го прави някак си галантно. Не беше само от младостта . Какви млади момичета познаваше, свят да ти се завие от боклуци. Вечерта имаше среща с Искра и трябваше да и докладва как се е справил със задачата възложена му от нея.Това беше по протокол, а другото от него да мине пак. Беше му причерняло и трепереше от мисълта, че ще трябва да отговаря с само с едно -Да, добре.Така и стана. Този път бяха с нейната кола.Всичко мина , както обикновено, без проблеми. И тя доволна и той, но по някое време Искра поиска да остане сама. Някой я търсеше по телефона и тя бе непреклонна.
-Остави ме сама. Имам да уреждам важни неща.
Дамян не и вярваше много, но знаеше,че става дума пак за пари, а от тези пари даваше и на него. Затръшна вратата след себе си и остави Искра сама. Прибра се и си пусна един душ. Усещаше,че ще има емоции.
На следващия ден Искра беше подранила и го чакаше в стаята му.
-Сега , миличък, си опичай акъла. Извикай онази Юлия, на която си възложил твоята задача и и нареди да спре статията. Не си ме виждал, не си ме чувал, ясна ли съм? Трябва да пишем точно обратното. Има и такива моменти, такъв е животът.
-Искре, но ние не сме жълт вестник, защо тогава?
-Защото Дамяне се касае за пари. Всички имаме нужда от шибаните пари, нали? На тебе не ти ли се иска да си купиш нова кола, а не аз да те возя в моята?
-Добре де, слушам. Нали затова ме покачи в длъжност. Обичам те и всичко бих направил за тебе.
-Както и аз, миличък!
С леко иронична усмивка Искра излезе от стаята и мина през задния вход на сградата. Беше разбрала, че телефоните и се подслушват и това я правеше още по бясна. Имаше нужда от масаж, да релаксира. Изключи телефоните си ,беше решила да ги смени всичките.
Дамян се справи със задачата. Беше убеден, че Юлия го харесваше, но нямаше парите, връзките, името на Искра. Покани Юлия на вечеря без да се съобразява, че Искра по всякое време му се обаждаше и му искаше отчет къде е и с кого е.
Нощта пускаше своя черен плащ и от терасата небето изглеждаше още по загадъчно с тук там пробляскване на звездички. Една звезда падна и Дамян си помисли дали той може да бъде тази звезда. Юлия напираше да си ходи , а той не искаше. Желаеше я и се чудеше как да я задържи. Не даваше и дума да се издума да я води на бар или нещо такова. Пази си хляба , мислеше си Дамян, но знаеше, че не само това е причината. Знаеше, че самият той не струва, че се беше изложил , като порядъчен и честен човек с тази си връзка с Искра. Накрая реши да прибегне към хитрост. Колко му беше да сложи нещо в питието на Юлия и е готова. Издебна момента, когато беше в тоалетната. След това нещата тръгнаха от само себеси. Юлия беше запазена ,чиста и непокварена жена -поне такава му се видя в леглото.Чудеше се какво прави тази жена в тяхната редакция. Не можа да мигне цяла нощ, наслаждаваше се на прелестните и форми, обладаваше я пак и пак. Не искаше да спира, а тя....тя не беше на себе си. Не беше пияна , но определено замаяна. Сутринта приличаше на изплашена газела. Набързо се приготви и изчезна за броени минути.
-Повече да не си посмял да ме каниш, където и да е . Между нас нищо лично не може да има. Не си наясно със себе си. Искаш да ме уволнят заради тебе ли?
-Не , нищо не искам освен тебе! -изкрещя Дамян и удари с юмрук по стената. Сам не вярваше на думите си.
След половин час Искра вече го чакаше долу в колата.Колата и беше спряла точно пред входа на кооперацията, в която Дамян живееше и той се позамисли дали не се е засякла с Юлия. Но всичко му се размина, нали си е късметлия. По пътя Искра му наду главата, че цяла нощ не могла да спи -боляло я глава, тъпчела се с хапове. Беше го яд на нея, не я понасяше и се реши :
-Искре, моля те направи нещо за мене!
-Какво още? Каква муха ти е влязла в главата?
-Обади се на оня твоя човек в Испания, нека ме вземе на работа пък после може и ти да дойдеш, нали?Или поне ме командировай с някого за няколко месеца.
-Искаш да бягаш от мене ли?
-О, не! Знаеш, че те обичам и не мога да те забравя никога.
-Може да си помисля по този въпрос. Много се раздуха нашата връзка и съпругът ми чак в Швеция е разбрал за нея. Не че той там стои без жени, но знаеш, че с него е Елица.
Искра имаше дъщеря за която умираше, но момичето не искаше и да чуе за нея. Ненавиждаше майка си и живееше с баща си далече от нея. Съпругът и беше на работа в чужбина вече трета година и нямаше изглед скоро да се прибере. Виждаха се само по празниците и то заради детето.
След няма и седмица Дамян вече летеше до Испания в компанията на един колега и Юлия. Беше на върха на щастието. Въпреки че Юлия се дърпаше той знаеше, че ще уя укроти,но сметките му излезнаха криви. След като пристигнаха на летището Юлия беше отцепена от него и колегата му. Пое я един мускулест господин, качи я в колата си и за него остана само едно -"Sorry" и прекрасната и усмивка, най светлата, която Дамян познаваше. Когато се настаниха в хотела с колегата си, Дамян разбра още доста неща...Беше бесен.
-Искре, всичко си знаела, стара кучко! Няма да ме видиш повече. Знаеше, че няма да стане. Знаеше ,че Искра е човекът, който ще го остави, а не той нея. Отвращаваше се от себе си, от нагона си. След седмица той трябва да се върне в България. Юлия не.
Какъв глупак беше. Двете жени го измамиха, подиграха му се. Какво му оставаше тогава? Трета.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:06

ЧОВЕК ДА СИ

Няма да стане. Това кисело мляко е вкиснато. Ружа пак ме излъга. Продължава да продава застояли храни в магазинчето си, което представляваше един ...гараж . Ядосваше се баба Цвета и се чудеше пак ли филийки да си изпържи. Пенсията е малка, повече от малка, но кой го интересуваше. Децата и внуците и бяха вече големи, и забягнаха по чужбината. Тя я караше някак си, крепеше се. Колкото и е писано толкова ще живее. Всеки ден си ядеше по едно кисело мляко и постна супичка. Сега Ружа и сбърка режима и то не за сефте. Днес трябваше да мине без кисело мляко. Купуваше от онова евтиното, което имаше малък процент мазнини. От комшийките си беше чула, че на скъпите кисели млека им слагали какво ли не, дори нишесте. Възмушаваше се баба Цвета, цъкаше и се тюхкаше. Та какви други проблеми да има вече. Имаше две кокошки и един петел. Чудеше се за какво го държи, като тези кокошки не искаха да носят. Беше решила, като си дойде малката внучка от онази там голямата държава зад океана да ги заколи всичките.
Меги се разлая и баба Цвета вдигна глава. Погледна към двора и видя, че Дона се разхожда в градината и.
-Цвето, къде си ма? Ела да ми откъснеш малко джоджън.
-Тебе кой те пусна? Бях заключила портата.
-Тя твоята порта и децата могат да я отключват, ами да накараш дядо Петко да дойде да я постегне малко.
-Стига си ги плещила ами гледай у вас какво е. Селска къща пък един джоджън нямаш.
Дона подскочи, като ожилена, завъртя се на пети и така както се беше появила изневиделица така и изчезна.
Много важно, каза си баба Цвета. И без това и беше омръзнала тази решетарка всеки ден да и идва за нещо, а си не знаеше парите. Дали пък някой не я караше, ама кой?
Отблъсна и тази си мисъл. Зае се с постната супичка. Така, каква стана тя, сега ще закусва постна супа вместо кисело мляко. Хлябът щеше да и стигне и за следващия ден.
На тези от патронажа в селото не вярва. Нали беше се записала, но не изтрая и един месец. Носеха и все буламачи, сякаш са си измили ръцете в манджите. Особено супите им бяха оцветена вода. Само сол не пестяха. Така както тя готвеше малко хора в селото можеха. А бобена яхния да ти направи, да си оближеш пръстите. Но боб, леща, боб.....то омръзва. Само в неделя си позволяваше месце. Почти всяка събота дядо Петко и носеше риба. Голям рибар беше и си държеше на нея. И той беше самичък. Синът му умря много млад от една болест на червата. Дъщеря му пък се омъжи там по морето за някакъв капитан, ама Цвета не вярваше. Как нито веднъж не я видя да идва тук на село да види баща си. Деца нямаше ли тази Лиляна? Петко не искаше пред нея да говори за децата си.
Цвета седна под ябълката в двора и се опитваше да прочете и разбере нещо от вестника, който си купуваше редовно. Той и беше връзката със света, така че за него винаги отделяше стотинки. Молеше се да не стане левче. Какво става по света -стихии, бедствия, войни...Ами у нас? Питаше се тя и сама си отговаряше. Знаеше, че народът ни си е виновен, че търпи това положение. Ето и тя, колко много е учила, колко много трудов стаж е събрала, а сега живее с мисълта за едното хранене и......за един вестник. За едното кисело мляко. Дрехи и пращаха, но така си стояха в гардероба. Тя не обичаше да носи чужди дрехи, дори на близките си. Едно птиче запя на клона над нея и тя нали си е суеверна си помисли за гости. Кого ли да очаква. Дядо Петко днес не е рибар, а Дона избяга, разсърди се. Но ще и мине, в това беше убедена Цвета.
-Бабо Цветооо..... -викаше някой от улицата. Направо се дереше.
-Идвам де, стига си се драло!
Донената внучка беше. Цялата трепереше и беше много изплашена.
-Какво е станало, момичето ми?
-Тичай при дядо Петко. Нещо е станало с дъщеря му. От два дни се е заключил и никой не пуска. Баба случайно разбрала и ме изпрати да ти кажа.
-Я чакай да ти дам джоджъна за баба ти , а на тебе от онези големите червени ябълки, сладките дето много ги обичаш.
Цвета се върна подаде на момичето джоджъна и няколко ябълки:
-И кажи на баба ти да не ми се сърди, аз съм си такава, всичко си приказвам и не пестя думи.
Приготви се набързо взе туй онуй за Петко и тръгна към тях.
-Петко, отвори ми. Аз съм Цвета.
Никой, като че ли нямаше пък и отде да знае. Отвътре се чуваше говор навярно от радиоточката, която дядо Петко не изключваше.
-Петко, отвори ми, че ще счупя бравата и без това моята не поправи. Искаше да е весела, но усети, че нещо става.
-Какво искаш, Цвето? Защо си била път до тук с тези болни крака?
-Какво е станало, няма ли поне това да ми кажеш? Не ми бери грижа за краката, те са си мои. И няма ли да ме поканиш вътре?
Когато влезна и се замая главата. Всичко беше обърнато нагоре с краката, дори масичката, която Петко толкова обичаше и си пишеше все нещо на нея. Но тя и досега не разбра какво пишеше и на кого.
-Няма я бъде тя моята, Цвето. Няма.
-Успокой се и започни отначало. Хайде, разказвай.
-Моята Лиляна е много болна. Няма оттърване от тази болест. Рак или нещо такова.Този нейният дето скита по света с корабите не е капитан ,а обикновен моряк -хаймана. Умори ми детето, единственото ,което имам. Сега вече и дъщеря нямам. Разплака се , като малко дете и захлупи глава.
-Има лекари бе, Петко, не всичко е загубено. Недей така!
-Не вярвам аз на лекарите. Щом все още има болести, които са нелечими, как да им вярвам? Ето, виж, чети!
Цвета извади очилата и започна да се взира в писмо навярно написано от близък на Лиляна. Разбра, че Лиляна не е в България и никога не е и била откакто е напуснала селото и бащината си къща. Никога не е имала деца, а само съпруг -моряк. Сега лежи в клиника там далече някъде на юг болна от неизлечимата болест на века.
-Негър ли е този нейният съпруг? И това ли не искаш да ми кажеш?
-Няма значение, Цвето. Какъвто и да е би трябвало да е човек, но не е. Отива си момичето ми, а аз не мога и да ида до там. Къде е тази Южна Африка, нали четеш вестници? Аз знаех, че за последно тя беше в Америка.Там живеела на квартира, защото той все пътувал с корабите. Обичаше го момичето ми и защо? Нямаше ли достатъчно мъже тук в България? Не съм добър баща, не съм!
-Стига си хленчил, стегни се. Дай ми някакъв телефон и да видим да посъберем парички. Аз ще ти дам от тези дето ги събирах за черни дни. Да идем до града да се обадим там от градските пощи. Ако се наложи защо пък да не отидеш и до там, не си толкова болнав, ще издържиш. Ще намерим парите, от мене искай това.В селото хората те обичат и кмета те уважава.
-Няма никъде да ходя, а ти си върви в къщи. Не обичам да ме съжаляват.
-Затова ли и никога нищо не си ми разказвал?
-Няма вече значение.
Отвори вратата и направо изтика Цвета навън.
И утре ела като искаш да ми донесеш и аз да попрочета тези вестници -твоите. И това пропуснах в този живот - да се образовам достатъчно, необходимото за един човек. Ще сричам, а ти ще се смееш.
-Гониш ме, добре! Но утре съм тук и няма лесно да си ида.
-Хайде сбогом, Цвето! Утре да дойдеш да се не вмириша.
-Какви ги плещиш, я се стегни! До утре!
Цвета не спа цяла нощ. На заранта забрави за киселото си мляко и тръгна към къщата на Петко, която беше на другия край на селото. По пътя я срещна пощальонката на селото, която беше много развълнувана.
-Бабо Цвето, Петко се отровил, разбра ли? С отрова за плъхове. Нали ги имаше много. Котката му не смогваше с тази напаст.
Цвета замръзна на мястото си с отворена уста. Но това беше за миг. Намери сили и се опита да бърза, колкото и позволяваха болните крака. Когато стигна до къщата видя много хора. Говореха и обсъждаха как дядо Петко рано сутринта излезнал на улицата и се видял с дядо Илия. Казал му, че след половин час ще умре. Да дойдат да го вземат, да не го оставят да се вмирише, като онази баба Тодора от съседното село. Не можел да живее, да надживее дъщеря си. Искал да иде там, на оня свят при сина си и съпругата си. Там ще се срещне и с Лиляна след време ако така е писано, но той нямал право да живее -само той да остане жив от цялото семейство.
Дядо Илия помислил, че дядо Петко е полудял от самотията и теглото си. Не му обърнал особено внимание на приказките пък и не знаел за болестта на Лиляна.
Беше събота, както всички съботи, но Петко го нямаше. Нямаше кой да донесе риба на баба Цвета.Седеше на прага и ....плачеше. Отдавна не беше плакала така. Петко беше човек, не беше учил, но имаше сърце, добро сърце. Честен човек. Такива вече почти нямаше. Хората се озвериха и станаха алчни, лукави. Изведнъж стана и без да му мисли много се запъти към дома на кмета. Знаеше, че няма да и откаже. Тя го е учила, а и децата му.
След време цялото село разбра, че баба Цвета вече живее в къщата на дядо Петко. Зарязала своята. Дала кокошките и петела на внучката на Дона и се пренесла. Само казала:
-Тези моите деца и внуци да и берат грижата на къщата. В нея аз ги отгледах с двете си ръце. И дано има Господ!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:07

КАКВО МИСЛИ ГЛАВАТА ПОД ЗАБРАДКАТА?

http://www.mediapool.bg/photo/l_121384.jpg

Каза си молитвата и седна пред огледалото. Видя сълзи в очите си. Плачеше. Защо и тя не знаеше. Метна с ръка. Нямаше смисъл да се ядосва. Още повече, че много добре си живееше тук в тази толкова далечна за нея страна. Какво от това? Имаше ли пари? Имаше ги. Връзките също. Чичо и беше министър и не доумяваше как сред този народ с история толкова ли нямаше достойни и честни хора, които да управляват страната та чужди граждани да ръководят икономиката, политиката и всичко май. Позамисли се и установи, че е права. Нямаха лидери хорицата. Толкова бяха завистливи, озлобели помежду си и се самоизяждаха, че бяха тръгнали по пътя на самоунищожението. А тя какво, добре си живееше тук. Имаше стабилна опора, защо да се връща там в мизерията. Пък и там се работи повече, там ще е никоя. Хората тук са християни, раздават се дори до глуповатост. Днес беше решила да си дошие тоалета, с който трябваше да се представи на една вечера -прием, където е поканена от избран човек от чичо и. Беше българин и.... беден. Не че тя имаше много пари, но имаше отворена банкова сметка от чичо си. Той и беше казал, че това и е нужно за самочувствието, от липсата на което страда тук почти целият български народ. За роклята си беше избрала червен цвят и розов. Не я интересуваше, че биха казали, че е прекалено ярко, циганско. На нея и харесва и толкоз. Матовата и кожа, почти черна изпъкваше на тези цветове и този контраст я зареждаше, изпълваше я с енергия.
- ????
-????
Очакваше писмо от майка си и нищо, че се чуваше през ден с нея искаше и се всеки ден да получава писма. Отвори вратата и пое писмото. Имаше и колетна пратка. Настроението и се покачи. Пусна си любимата песен и започна да чете. Майка и и беше изпратила любимата кукла от детството. След това прегърна куклата си и заспа. Когато се събуди беше полунощ и се наложи да шие през нощта. Искаше да бъде красива. Не е бяла, като българките, но явно този българин не държи на външността. Така се самоуспокояваше сама. Не и минаваха никакви тъмни мисли през главата, имаше си го онова голямото самочувствие. Пък после нека някой да си приказва, че парите и липсата на проблеми не покачвали самочувствието. Най после тоалетът беще готов. Много и се спеше и трябваше малко да подремне, за да бъде вечерта красива.
Къщата в която живееше имаше голям двор и две големи кучета пазиха имотите на чичо и . Тя си живееше там все още необезпокоявана от никой, пък и той си имаше толкова много къщи -цели дворци. Почти не се свърташе на едно място. Чу клаксон и се втурна към прозореца. Беше отдавна готова. Блестеше цялата в скъпи бижута и с прическа, която и отне поне три часа. Тя се харесваше, въпросът беше дали ще бъде харесана. Надяваше се, защото мъжът, който и показа чичо и беше красив, поне на снимката, която видя.
-Добър вечер, госпожице! Много сте красива! Заповядайте в колата.
Тя познаваше шофьора и беше спокойна. Когато пристигна беше една от последните. Имаше си човек, който я посрещна и поведе сред гостите. Започна да я представя. Най после зърна въпросният българин. Не си приличаше много на мъжът от снимката, но и хареса. Беше един вид предадена на него. Мъжът беше доста интелигентен, но тя не виждаше пламъчета в очите му. Не беше явно от влюбчивите. През цялото време я подпитваше за чичо и, което я вбесяваше. Усети че има нещо гнило в тази работа. Беше решила да си тръгва, не беше доволна от запознанството. На всичко отгоре и се скъса каишката на обувката. Мъжът любезно я придружи до тоалетната, където си пооправи и гримът. Но се отказа. Тръгна обратно и се насочи към изхода. Там го видя с телефон в ръка. Говореше много разпалено на английски и спомена името и. Тя не беше много на ти с този език, но разбра, че нещо не е наред. Нямаше как да излезне, той беше на входа. Скри се зад колоната и зачака. Когато мъжът се отправи към тоалетната, за да я вземе от там, тя вече тичаше по улицата и мяташе ръце на първото такси. Прибра се, отпусна се на леглото и дълго плака. След това се обади на чичо си, който беше много ядосан на поведението и . Даде и да разбере, че това е било повече нейно задължение, а не удоволствие. Един вид, че му е длъжна. С какво ли, самата тя не знаеше и цяла нощ си блъскаше главицата. На сутринта отиде рано на летището и хвана първия самолет за в къщи. Майка и подкрепяше решението и. Тя беше много добра шивачка и там щеше да си изкарва достатъчно пари, за да живее добре и най вече спокойно. Разбра, че чичо и е замесен в доста игри и искаше тя да бъде инструмент в неговите ръце, не само като жена, а като човек. Това тя не би допуснала. Човек се променя особено, когато смени държавата, но тя не. Истинското в нея надделя, както и любовта и към Родината. Разбра че е сгрешила в доста неща, но беше млада и животът беше пред нея. Светът беше нейн такъв какъвто е -беден и богат.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:08

В ОГЪНЯ

-Взимай си торбичките и на село. Не е за тебе столицата, момиче. Къде си тръгнала звезда да ми ставаш? Не знаеш как да се раздаваш, тогава няма и да получаваш.
Беше и омръзнало да чува тези думи и то от хора,които е уважавала, в които е вярвала, но в определен момент излиза,че е сгрешила.Твърде млада беше, а направи вече няколко големи грешки в живота си. Страхуваше се от фаталните. Дано спре дотук. Нямаше си опора, гръб, това беше основното, иначе всичко си имаше.
-Чуваш ли какво ти казвам? Лови първия автобус и при майка си. Там ти е мястото -продължаваше да крещи истерично женицата мислеща се за Богу равна.
А тя, тя не беше от село. Родена беше в едно слънчево утро и усмивката и досега не слизаше от лицето и. Но сега не можеше да се усмихва. Нямаше на кого и за какво. Всички бяха настръхнали срещу нея, като свирепи вълчици. Какво искаха от нея, с какво толкова ги дразнеше? Малката и главичка не побираше всичко това. Не можеше да приеме, че има толкова много злоба и завист по света. Какви са тези сърца? Не, тези хора просто нямаха сърца, затова и са оцелели. Това бе първото правило за живота още, като дойде в столицата. Като в джунглата е -големите животни изяждат малките. Това не можеше да приеме, нечовещината в хората около нея беше голяма. Всички налитаха, искаха да ръфат от нея, да я разкъсат и то с такова настървение, на което би завидял и най големият канибал. С какво толкова ги предизвикваше? Не беше нито първата, нито последната тръгнала от провинцията за София. Гледаше през прозореца и изобщо не чуваше крясъците на тази злобна женица, която работеше с мръсни пари, използваше подчинените си по всички възможни начини -легитимно и нелигитимно. Прииска и се никой да не вижда, всички я дразнеха. Знаеше, че света е красив, но хубавото трябва сам да си го направиш. Знаеше, но грешеше. Все пак успя донякъде, но винаги се намираше човек, който да и подложи динена кора дори за най елементарното нещо. Не беше карък, но явно привличаше погледите и то лошите погледи. Пак стигна дотам, до красотата. Майка и я беше родила много красива, за което никой нямаше вина, най малко пък тя. Не беше и глупава, завърши си с лекота висшето образование. Притежаваше вродена интелигентност. Пречеше. Стигна до това становище и само то беше вярно. Пречеше на другите, които не са и не можеха да бъдат, като нея. Колко хора така си загиваха в провинцията, колко таланти умираха. Колко видни личности, гении бяха живяли в нищета по света, признати едва след смартта си. Далече беше от мисълта,че е от тях, но определено беше човек с главно Ч. Не че другите не го виждаха, просто не искаха да го видят. Така им изнасяше и за по сигурно нея просто трябваше да я няма.
-Хайде измитай се, върви да пасеш овцете на село!
Елица не издържа. Без дума да каже погледна първо в очите на тази освирепяла жена и с лека усмивка се отправи към вратата. Дори не я тръшна, въпреки обидите. "Убий глупака с мълчание"
-Това и правеше, нямаше друг изход. Тя беше една, сама, те бяха много и кавито и да са много са. Явно светът не е така красив и съвършен ,както си мислеше доскоро. Тичаше надолу по стълбите, бягаше от крясъците на тази всичко имаща жена. Защо тогава тя беше такава? Нещо не се връзваха нещата. Не всичко е пари и слава, власт. Спря се долу на изхода, чудеше се накъде да поеме. В никакъв случай назад. Не е дошъл края на света, имаше още вяра, която я крепеше. Знаеше го, че ако сама не си помогне, никой няма да и помогне. Знаеше, че винаги има нещо по и по лошо. Спря първото такси и смутолеви:
-На гарата.
Когато пристигна там изведнъж нещо кресна в нея, някаква сила премина с голяма болка и стръв.
-Нее....Извика така високо, че изплаши хората в чакалнята.
-Не, никъде няма да ходя! Аз съм силна и няма да позволя тези мекотели да ме прекършат, да ме унищожат. Въпреки всичко, въпреки отровата им.
Говореше си сама, не виждаше никой около себе си. Пое обратно. Пеша.
Заваля дъжд, топъл дъжд, който топлеше измръзналото и сърце. Дъжд, който се стичаше по лицето и , по цялото и тяло. Беше цялата мокра ,но нищо не усещаше. Вървеше напред, не искаше да се връща назад дори в мислите си. Сложи точка, голяма точка. Започваше всичко отначало, но тук в столицата. Тя трябваше да се докаже на тези хора, които се мислеха за богове. Тя трябваше да докаже на себе си, че наистина е силна, борбена, че е човек в този животински свят.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:08

СМИСЪЛЪТ НА НЕЩАТА

-Та казвам ти, Минке, уредила се нашата Гина. Построиха си къща в центъра на града. Кмета скачаше, но го укротиха. Пари ли му дадоха, какво ли, но къщата стана за чудо и приказ. Мъжът и нали ходи по чужбината да печели. Доста парички донесе пък и тя нали получи наследство след смъртта на баща си. Къщата е една такава голяма да и завидиш. На три етажа е с вътрешни стълби. Обзаведоха я по последна мода. През лятото щели и басейн да правят най вече заради внуците. Не знам дали е заради тях, но те си живеят живота. Би трябвало да се охарчат след всичко туй, ама не. Това лято ходиха в Гърция на море и стояха там две седмици.
-Ама ти завиждаш ли им?
-Благородна завист. Не е друго.
-Могат хората, върви им и това е. Ние отстрани ще гледаме
и ...приказваме.
-Защо не, уста ми е ще приказвам. Нима на тебе не ти прави впечатление това онова дето става. Доскоро бяхме село, сега сме град.
-Я млъкни, само с политика не ме занимавай. Той кмета си знае работата. Виж колко години вече е кмет. Нали ние си го избираме.
Стояна се изсмя на глас, но не и беше весело.
-То и да ги избираме или не, те сами се избират. Кой пуска кокала?
-Нищо не остана вече. Какво да крадат? Щом стигнаха и до пенсиите ни, яко са я закъсали..
-Ти не ги мисли. Има, има, добре си правят те сметката. Ние с тебе сега какво правим? Дишаме пушилка само. То така не става. И Минка и сто, като нея ще се оправят, защото не приказват, а действат.
-Искаш да кажеш, че работят? Аз не работих ли, та и сега блъскам?!
-Явно не знаеш как, къде и с кого.
Автобусът спря на поредната спирка и това сложи край на сладките приказки на двете пенсионерки.
Едната пое към пенсионното, а другата към пазара.
Д-р Иванов си отдъхна. Беше му омръзнало да слуша подобни разговори на пейката пред блока та и в коридора пред кабинета му. По цял ден тези бабички се чудеха кого да оклюкат. Намират си ходене, нали транспорта им е с намаление.. Особено зимата се возят на топличко по цял ден, почти без пари. Личните лекари бяха проревали от пациентки пенсионерки. Плащаха си таксата, мърмореха, но си я плащаха въпреки покачването и всяка година. Пък после пенсийте им били малки.  Д-р Иванов се беше нагледал на такива, а тази сутрин тези двете му развалиха настроението за цял ден. Днес имаше две операции. Притесняваше се за малкото дете.. Знаеше, че има голям риск, но родителите настояваха за операция. Всеки родител иска да има нормално дете, но това не зависише само от майката и таткото. Такъв беше и този случай. Д-р Иванов ги предупреди, че операцията е рискована. Подписаха се и толкоз. Днес той трябваше да се докаже за кой ли път, като добър хирург.
-Докторе, едно кафе за добре свършената работа?
-Може, добре ще ми дойде. Наистина всичко мина добре. Сега ще чакаме да видим как ще се справи организмът на момчето. Оставяме нещата вече в Божиите ръце.
-Дано да има късмет детето. Жал ми е за родителите, но какво да се прави -съдба.
Сестрата направи две кафета.. Личеше и умората в очите, но не се предаваше. Гледаше сама детето си и ходеше на работа. Д-р Иванов точно такива хора уважаваше и разчиташе на тях.
След работа не се прибра направо в къщи. Отби се в близкото заведение. Имаше нужда от нещо по силно, тонизиращо. Получи го. Диана беше на смяна и му сервира. Не пропусна да му се предложи за кой ли път.. Не му беше до жени. Бяха му омръзнали стажантките пък и все още имаше запазени сестрички. Приказката, че медицинските сестри си падали по докторите е вярна, но защо ли  докторите вече спряха да си падат по жени. Напрежение, стрес. Цялата им работа беше изпълнена с риск и то голям. Касаеше се за човешки живот, както и в този случай.
-Докторе, може ли?
Д-р Иванов се обърна и видя зад гърба си бащата на детето.. И тук го намериха.
-Какво има? Какво е станало?
-Нищо, докторе, само исках насаме да говоря с вас за нещо специално.
-Операцията мина добре, нали ви казах.
-Да, благодарни сме ви, но аз имам лична молба към вас. Предполагам, че нищо няма да ви коства да ми я удовлетворите?
-Давайте направо!
Ами искам да проверите кръвните изследвания. Съмнявам се, че момчето не е от мене. Откакто се е родило тази мисъл ме гложди, но няма как да го докажа. Не искам съпругата ми да разбере. Не искам да се чуе приказка. Разбирате ли ме?
-Аз ви разбирам, но защо точно сега? Детето ви се бори за живота си, а вие ме занимавате с кръвни групи и ненужни изследвания. Не се наложи преливане на кръв, не се получиха и усложнения. Какво искате, да предизвикате съдбата ли? Аз съм лекар и за мен това дете е един човешки живот, а кой е бащата не ме интересува. Извинете ме, господине, отместете се, направете ми път да мина! Радвайте се за един спасен човешки живот, най вероятно живот на вашето дете. Д-р Иванов се прибра в апартамента си и беше си обещал, че няма да изживява чуждите драми, но се сети за бившата си съпруга и му стана зле. А трябваше да поспи. Трябваше му сън, здрав сън. Пусна си Вивалди и така отпуснат в креслото заспа. Вън нощта се беше спуснала и луната тихо надничаше в стаята. Галеше с лъчите си бледото лице на доктора, който явно много му дойде и този ден.

http://www.youtube.com/watch?v=1Nx4B0hUbs8

Тук ще се скатая и с това-

02.03 16:10 - ДЕЛА РАЙ или WONDER-добротворец с просия! - Лично мое мнение
Автор: sekirata Категория: Поезия  
Прочетен: 586 Коментари: 4 Гласове: 8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

"Наречено поезия"
Дела Раи

Автор: wonder
Град:София
Професия:добротворец
Интереси:Този блог е авторски и съдържа стиховете на Дела Раи, публикувани в 24 книги.

Била много известна?!

ДАЙ СИ ИМЕТО БЕ,МОМЕ?

НО НЯМА ГО, ХА, ПОЗНАЙТЕ ЗАЩО.

Дали превежда или просто наслагва от тук там взети фрази ВИЕ ПРЕЦЕНЕТЕ,

но за мене това не  е лично нейно!

Колкото до книжките всички знаем как става, как и колко се плаща и на кой!

Защо точно нея ли избрах?

Защото ТЯ не  е скромна,ОСВЕН И ТОВА ЧЕ ДАВА ЛИЧЕН ПРИМЕР КАК ДА СЕ "ТВОРИ" по нейния начин-разхвърляно с отбягване на прости думички за хората да е разбрана. Но няма как тя "шие" изреченията и изказа и е ненормален.Младостта и се влюбвала прещастливо в него-насъщния.Това е безумие,шашка елементарните с уж висок стил, а то излиза че е ХАОС-НЕРАЗБИРАЕМО. Не само за мен уверявам Ви.

Истинските таланти  не се изхвърлят и просят внимание,както и да нареждат в коя книжарница да идете и да си изпросите книжката и,защото има и такива потребители които се жалват на нея,че била свършила еди къде си...Смях в залата!

Това Христо Ботев например правил ли е , а знаем какъв поет е -гений и революционер.Тази "поетеса" как се е разминала с патриотизма  и революцията?Но за такива, като нея има нареждане дори в интернета всички модове да я лансират,защото имала много -24 стихосбирки и трябва да оправдае доверието. Моля? Доверието или парите?!

НО НЕ СТАВА,ХОРАТА ТРЕВА НЕ ПАСАТ. ЕДНИ  И СЪЩИ ПОСТАВЕНИ "ТВОРЦИ" ПО ЕДНИ И СЪЩИ САЙТОВЕ ИМ СЕ ПРАВЯТ РЕКЛАМИ И ХВАЛБИ! Явно плаща се.

Ето едно стихче от едната и книжка,аз, простете не мога да се разтоваря с тази нейна поезия -събирана,после на калъп и праз-пускана като лично творчество.Но всички знаем как става.Като вземат дадени душици ПОЗИЦИИ в поезията и обкръжението в тези среди не им се откъсва от хорото,макар че вече СЪВСЕМ НЕ СТАВАТ. ПРОСТО ВСИЧКО Е ИЗЧЕРПАНО! Госпожо..../ДАЙ СИ ИМЕТО ДЕ/ и недей да мразиш Лидис! ТЯ ПРОСТО ТИ КАЗВА ИСТИНАТА, защото и тя има пари като теб, но ги дава за здравето си, а не за книжки и "спонсори"да не кажа  и друга мръсна дума.



Наречено поезия

Прости, любов, понякога забравям
как времето, възседнало те с възраст,
безжалостните рамки изкривява
в понятията, делнично омръзнали!

Прости, че те обичам по момичешки,
че все пропускам бялото в косите ти,
че искам с мен навсякъде да тичаш,
когато знам, че пълниш с обич дните ми!

Навярно ще простиш и безпощадата
да моля всеки миг да ме прегръщаш,
когато пак безумната ми младост
се влюбва прещастливо в теб - насъщния.    

Прости! И пак обичай ми полудата,
целувай ме, прегръщай ме, разглезвай...!
От жаждата ни ражда се учудено
едно дете, наречено Поезия.

от книгата "Оцеляла от обич"

Първо нямаш право да даваш определение за какво е поезия и как е наречено, а от кой наречено или просто -ИЗРЕЧЕНО,така по върви.  



Нямаш право да даваш определение за какво е поезия и как е наречено, а от кой наречено или просто -ИЗРЕЧЕНО,така по върви.  

И така да започна с първата невъзможна мисъл на "поетесата"-

"времето, възседнало те с  възраст"

Възсядане-явно с друго си го свързва още повече,че с възраст?!

Не знае обикновен човечец,че има "безжалостни рамки" и при това да се "изкривяват"в понятия  при това какви-делнично омръзнали иии и това да е проблем на поезията на някоя си...Това всичкото е СУПЕР НЕСМИСЛОВО,НАХВЪРЛЯНО ,ПРЕВЕДЕНО И Е ПРОСТО ЕДНА ИГРА НА ДУМИ БЕЗ СМИСЪЛ Р Е А Л Е Н!По после нещата се укротяват,но за малко-пак с пълнеж-"пълниш дните ми". И това не са пълнени чушки,драга!Що за изрази,думи и така нахвърляни?! За влюбването на младостта и казах по горе,че епълна ЛУДОСТ,ШИЗОФРЕННО! Накрая моли да прости,но не ,моли да я обичат и....Моли ангажираност с прошка,нещо не върви,още повече че иска и да я глезят и то след прошка.Пак не върви.От тази жажда се раждало при това УЧУДЕНО едно дете-поезия. Кой ти позволява драга да обръщаш ПРИРОДАТА , тази която те е създала и да изкривяваш така понятията ,да ОБЪРКВАШ ХОРАТА!? Защо го правиш? Да, ясно. За пари. Няма друго обяснение при това твое залитане,меко казано залитане.И самото заглавие на книжката "Оцеляла от обич" показва колко си отнесена меко казано. Знаеш какво искам да кажа и разбрах защо Лидис те дразни-"едноименните полюси се отблъскват". Не само като творци, разказвачки Ви сравнявам  /Лидис звучи по истинно,искрено от теб, wonder/

ДЕЛА РАЙ, НЕ ХАРЕСВАМ ,НЕ ОДОБРЯВАМ НАЧИНА ТИ НА ПИСАНЕ,ТВОРЕНЕ ГО НАРИЧАЙ,АЗ НЕ ГО ПРИЕМАМ И ЗА ТВОЕ ЛИЧНО.НАМЕСЕНО Е ТРЕТО ЛИЦЕ,МОЖЕ И НЕОДУШЕВЕН ПРЕДМЕТ.ХИ!

ЕТО един мой и един чужд пост по този повод-

 ПОЕЗИЯТА БИЛА ЛЮБОВ? ЗАЩО ТОГАВА Я ТЪРГУВАТЕ?!

НЯМА ПО ПРОСТ НАРОД ОТ БЪЛГАРСКИЯ!

Raina, 53 sibir.bg

"Под заглавието "Няма по-прост народ от българския", огромна популярност сред англичаните придоби почеркът на техния сънародник Едуард Стърнс, касаещ България.
Той публикува своите горчиви впечатления, от опит и разочарование от грешката да си купи имот в нашата страна с голяма мъка и болка споделя това, което му се случило и преживял:
"Напоследък сред нас, британците, стана мода да си купуваме имоти в България. От една страна, наистина красивата природа, за каквато ние тук можем само да мечтаем, и от друга, ниските цени на селските къщи, както и примамливите оферти на имоти в затворени комплекси накланяха везните в полза на решението за една такава – на пръв поглед изгодна – сделка.
Но, приятели, не правете тази грешка, която аз направих и много други като мене, не си купувайте имот в България, не стъпвайте там, не правете бизнес и избягвайте каквито и да е контакти с българи. Повярвайте ми, ще съжалявате и то много жестоко. Това, което ще преживеете не само ще го помните, но ще ви съкрати живота и ще ви промени тотално. Защото от другата страна на везната натежава неумолимо простотията на българския народ. Простотия убийствена, отчайваща, неизмерима, ужасяваща, всеобхватна, опасна, неумолима, потресаваща! Такъв народ с тези качества няма никъде по целия свят. Няма место където да не съм ходил. При диваци и какви ли не диви племена, но колкото и да са пропаднали и обезобразени имат някакви закони и правила. Но това, което преживях и видяха очите ми тук в България, го няма никъде по света, повярвай те ми, даже и в джунглата.
Българите, аз смея да твърдя, от опит и това което преживях, са най-простия, тъп и жалък народ на земята. Няма по-тъп и по-прост народ от българския и тук аз бих искал да направя едно разяснение. Под "прост народ" аз нямам предвид народ неграмотен, неук и необразован. Не! Те са грамотни, но са тъпанари. Те са образовани, но са кухи. Те са интелигентни, но са прости. Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекъл прости и тъпи, защото те живеят в някакво, макар и примитивно общество, поддържат се и търсят път да се развият. Но при българите, напротив: те имат огромни възможности, образовани са и осведомени, природата им е прекрасна, географското положение-стратегическо, но всичко това те пропиляват, продават, затриват, мачкат, унищожават, защото са прости, тъпи и кухи. По-прост народ от българския не съм виждал по света. Да живееш в рай и да го унищожаваш, нямам подходящи дума как да го обясня, умът ми не го побира. Имат прекрасна природа, прекрасни езера, извори, злато и какво ли още не, всичко се руши. Защо? Те даже не са народ, а сбирщина от прости, тъпи и кухи хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, всеки мисли как да помогне на другия, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува, то е убито и заличено. Аз използвам думата "народ" в техния случай, воден единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровен, бих ги нарекъл диваци, сбирщина от идиоти – идиоти в гръцкият смисъл на думата. Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно тълпа, защото тълпата има някаква обща цел, а те нямат такава, не, те дори не са тълпа. Те са случайно попаднали на едно място различни хора, с различни виждания, с различни мнения, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората, населявали някога това райско място, за чиито наследници по незнайно каква логика се смятат. Какви българи са те? Това което съм чел за истинските българи, които са се борили за благото на народа и са си дали живота и кръвта за милата си родина. Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен
и велик народ? Как може да рушиш нещо което е извоювано с много кръв и много под и много труд. Нима е възможно това, което те творят днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския? Долу мръсните лапите, тъпаци и простаци, от името "българи". Знам, че българина е бил велик, трудолюбив и честен народ. Историята е записала, че са били много работливи, красиви и умни. Какво е останало от това красиво наследство? -нищо. Да, останало е простаци, тъпанари и кухи мозъци, които освен да рушат, крадат, да лъжат и убиват друго не могат. Вие не сте и не бихте могли да бъдете българи. Защото за да се наричаш българин, не е достатъчно само да се облягаш на гени, а да имаш характер, дух, воля, сила за свобода и борба. Не само да споменаваш имена на исторически личности и герои, които наистина заслужават името българин, а да подражаваш на постъпките им, да следваш идеите им, да осъществяваш мечтите им за България. Да, има, но те са много малко, те са глас в пустинята.
"Но как така" – ще попитате вие, – "нима няма нещо, което да обединява тези хора, населяващи тази територия, наречена България?" Има, разбира се, те имат общи черти, но те не ги правят общност, не ги правят народ – те са продажници, завистници, лъжци, крадци, нагаждачи и подлизурки. Подъл и продажен народ, готов е да продаде мило и драго за пари. Както моите очи го виждат какво става с тази прекрасна и красива, ако може вече да се каже България. Да, жал ми е за тази прекрасна страна, но не и за този пропаднал народ, който гледа как да забогатее на гърба на другия, готов да го измъчва, да го удуши и да го убие, за да му вземе имота и всичко, което е придобил с труд и пот. Видях с очите си как се унищожават безжалостно красиви, дъбови, букови и какви ли още не гори. Палят се пожари с цел после да се изсекат. А какво да кажа за милите хора, на които им ограбват продукцията? Копал, садил, поливат и някой на готово идва и му обира реколтата и ако реши да се защити, веднага са готови да го убият. Горките хорица, не смеят да обработват земята си. Цели орди цигани минават като скакалци през нивите и ги обират на готово без да са се трудели. Ако се оплаче му казват: ами повече не сади и няма да имаш проблеми. Аз колко пъти съм се оплаквал и съм търсил съдействието, помощта на властта и те ми викат: ако ти помогнем, ние ще пострадаме. Знаеш ли колко пъти са ни заплашвали? Защо реши да дойдеш специално в България? Тук в България няма закони и правила. Няма и полиция, на която можеш да разчиташ. Когато се обърнах за помощта им, ме попитаха имали смъртен случай, казах им не, но имам проблем с крадците и знам кои са и ви моля, за вашето съдействие. Казах ми, това е лично ваш проблем, ние нямаме право да се намесваме в тези неща, оправяйте се сами. Онемях, и краката ми се подкосиха от това което чух. Циганите са на почит, а българите са мачкани. Циганите не работят и взимат големи помощи. Българина е работил цял живот и е пренебрегван и никой не го уважава и се чуди как да свърже двата края. Ако искаш да живееш в България, задължително трябва да се приобщиш към някоя банда крадци и да им съдействаш или със сигурност ще съжаляваш, че си се родил. Българите не се стремят да подобрят своето житие и битие – на тях им е достатъчно да се радват на нещастието на другите около тях, а ако случайно не виждат по-нещастен от себе си, то това ги прави нещастни. Те не се радват на постиженията на другите, а търсят начин да ги развалят, окалят и съсипят. Ако някой реши да направи нещо за обща полза, те го смятат за глупак, наивен, присмиват му се и му се подиграват. Парите за тях са водеща сила, за пари са готови да направят всичко – тук понятията чест, законност, морал са просто празни думи те не съществуват в техния речник.
"Но защо казваш, че са прости?" – ще попитате вие. Защото те имат всичко, което е необходимо на един човек за да осъзнае къде греши. Цялата необходима информация относно собственото си положение като нация, относно причините да са в това незавидно положение, относно мерките, които трябва и могат да предприемат, за да се измъкнат от това положение, но въпреки това те се надяват да ги оправят именно тези, които са ги докарали до същото положение. Те протестират срещу тези, които ги мамят, грабят, използват и потискат, и в същото време оставят бъдещето си в техни ръце. Това е необяснимо, да виждаш с очите си какво става около тебе и да си мълчиш, и да повтаряш: какво мога да направя? Ето всички си мълчат и какво, аз ли да се обадя, една птичка пролет не прави? Те недоволстват, когато станат обект на измама, но злорадстват, когато измаменият е някой друг. Българите смятат себе си за тарикати – това е дума, която трудно бих могъл да преведа на нашия език. Най-общо казано тарикатът е мошеник на дребно и на едро, но страхлив мошеник, плах, уплашен, постоянно озъртащ се, но все пак горд, че е мошеник. Но мошеничеството му е такова, че най-често води до неговото собствено падение. Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че този или онзи чужденец го обрали, измамили и пребили в собствената ти държава и да се радваш на неговото нещастие и да казваш: че кой го е карал да идва и да очакваш да печелиш от него, от нещастието му и да го изнудваш. Не знам с какви думи да ви го обясня това което очите ми видяха и ушите ми чуха. Може да ме разбере човек, само ако е преживял какво е да попаднеш в ръцете на дивак, който мисли само за пари и пак пари и е готов за пари на всичко.
Трябва да си много прост безсърдечен и ограничен, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият.
Трябва да си много прост и стигнал до тъпотия, и деградация, която е обезличило всичко човешко в тебе, която не ти позволява да мислиш трезвено, за да се гордееш, че познаваш престъпници и да заплашваш други с тези свои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени
Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш.
Трябва да си много прост и наивен, за да вярваш, че тези, на които си гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност, ред и справедливост, защото точно те са, които нарушават закона.
Трябва да си много прост и заслепен, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, и да изчезваш като народ, докато те продължават неумолимо да се борят и най-важното те са единни. Да, не виждаш ли, че те дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб? Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са пъти по-големи от твоите нищожни подаяния. Те могат да приютът хиляди и да ги хранят.
Трябва да си много прост и сляп-да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат тлъсти печалби за твоя сметка, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самия тебе. И ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че не ги виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш: "Ми аз какво мога да направя?"
Трябва да си много прост и да вярваш в нещо, което никога няма да стане, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди, убийства, лъжи, измами, корупция и надпревара за власт.
Трябва да си много прост и да вярваш на врачки, гледачки и екстрасенси, които непрекъснато ви лъжат, че България щяла да се оправи. Историята и живота са го показали, че една държава и един народ може да се оправи само ако е единен и се надигне против неправдата. А не да се чака на предсказанията на врачките, които в България с лопата да ги ринеш.
Трябва да си много прост и да вярваш, че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят след като и ти си в същия казан, в който всички врат и са отчаяни до лудост.
Трябва да си много прост и да вярваш, че някой друг трябва да поведе някои други, за да оправят твоя живот.
Трябва да си много прост, много наивен, много страхлив, много безгръбначен, за да си в това нещастно, окаяно, безвъзвратно състояние.
Трябва да си много прост и тъп, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея, в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг с под и много кръв.
Трябва да си много прост и сляп, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности.
Трябва да си много прост и да режеш клона на който стоиш, да живееш в земен рай и да го унищожаваш със собствените си ръце и да си казваш: сега аз да си поживея, а след мене, ако иска да става и потоп. Това е нормалното мислене на всеки българин.
Трябва да си много прост, за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около тебе. Хора, повярвай те ми, не ви лъжа. Какво ли не съм правил за тях за да им помогна, за да се осъзнаят, за да започнат да се развиват, за да си помагаме един на друг. Какво ли не съм им говорил, за да разберат коя е истинската същност, как ли не съм ги молил като техен брат и приятел. Бях готов да дам всичко от себе си, за да им помогна, защото имам тази материална възможност и ще се радвам да гледам как растат и се развиват, но уви. Всичко което им даваш изчезва и няма помен и когато ги попиташ да дадат някакъв отчет, започват да нервничат, да се карат и да заплашват. Както казват, куче влачи диря няма. Разберете, мълчал съм си, търпял съм, затварял съм си очите и не става, и не става, защото те не искат да се развиват, да растат и да се променят. Аз им помагам, те ме крадат. Нямат вяра, нито в Бог, нито в себе си, нямат надежда, нямат желание за нищо. Те са убити отвсякъде. Те живеят ден за ден. А без тези качества това не е човек, оставям на вас да кажете какъв е във вашите очи и как бихте постъпили ако вие бяхте на моето място с огромното желание да помогнеш и дадеш всичко от себе си за благото и доброто за този народ? Предпочитат да живеят на гърба на другия с мошеничество, лъжи, измами, заплахи, за да те ощетят, за да ти вземат малкото, което ти е останало. Не вярвайте на тези психично, отчаяни и болни, но това не са хора, вие кажете какви са? Не правете бизнес с тези хора, не общувайте с тях, унищожете ги. Не им помагайте. Колкото повече им помагате, те злоупотребяват с вашата доброта и искреност. Колкото повече им помагате, те толкова повече ще ви крадат и използват. Аз им помагам и зад гърба си чувам как ми се подиграват и ме наричат, че съм глупав и прост и казват: защо няма повече англичанин като този да ни помагат. Те сами се унищожават чрез алчността, злобата, омразата, завистта един към друг, като сами се предават един друг и съдействат за собственото си унищожение. Жалко за тях, защото когато видят, че някой е по-умен от тях и се развива, завистта излиза на преден план, веднага се съюзяват и правят всичко, което им е по силите да го унищожат и докато не го унищожат не мирясват. Това съм го видял с очите си. Тази завист, тази злоба и тази простотия ги прави толкова нещастни и жалки. С тези качества те сами се убиват. Признавам го, след като направих толкова много опити да им помогна и да ги сближа, разбрах една много голяма истина. На човек може да му вземеш макар и на сила, но ако човек не иска нищо, не е в състояние да му дадеш. Признавам си, спрях да ги съжалявам, даже не ми се плаче за тях!"



А аз прочетох това в интернета. Но преди това прочетох и "рекламите" в един профил на книжки-стихосбирки-Дела Рай. Не че те са единствени и само за един профил дори и в този блог,но ми стана адски гнусно!

МОЖЕ ЛИ

човек да се нарича творец,а да се занимава един вид с бизнес с търговия на собствените си чувства и преживявания? Да изкарва пари, да кара читателите да ходят по книжарниците и да му търсят книжките, да подчертава,че има много и много ще има, а най гадното е ,че се замесва името Господне?!! Пълна отврат и безбожие е това, гнусота и липса на срам, свян и човещина,камо ли пък талант! То е ясно какъв е таланта-пише го и по горе в статията авторът.

НЕ МОЖЕ! НЕ МОЖЕ!

Освен ако това което "твори" не е негово.А той или тя са просто едни търговци на себе си,търгуват себе си,защото в крайна сметка в реалността това не става анонимно, КАКТО В ИНТЕРНЕТА И ТУК В БЛОГ БЕГЕ. Залагаш на името си и трябва да си с БИВОЛСКИ ОЧИ, за да нямаш срам и страх дори И от Господ,който все пак така често споменават точно тези "творци"! Било Божа воля!!!Дарбата де.
Аз ще завърша така.
НЕ Е БОЖА ВОЛЯ,а ВОЛЯ НА ПАРИТЕ И ПОРОЦИТЕ НА ДУШИТЕ, защото определено ако има ГОСПОД всичко вижда. Не напразно,държавата ни ,страната ни ,народ....ВСИЧКО СИ ОТИВА!
И за последно питам-От глад,от жажада за слава,от болест някаква най вероятно на психична основа, грандоманщина,себелюбие....ли го правите,Вие, които се надпреварвате да се наричате сами поетеси, поети, да издавате книжки, в повечето случай подарявате? Но не .Вие много добре сте се шлайфали,обвързали с посредници и тем подобни, делите печалби, предлагате мило и драго....ТОВА Е ГНУСНО! А самите "творби" са ИГРА НА ДУМИ-СЛОЖНИ ,НЕПОНЯТНИ,ЗАВЪРТЯНИ И НЕРАЗБРАНИ от обикновените хорица. Или не пишете за тях? А защо? Защото това взимате ОТ ТЯХ?!

Амин.
Съжалявам Ви. Не мога да завиждам на обикновени ПРОДАВАЧКИ, ПРОДАВАЧИ . Защо не на одежди-крадени,преправяни....
УЖАС!
Ако има Бог,наистина Бог да Ви е на помощ!

А.Х.Т. sekirata
Очаквам този пост да бъде изтрит по обясними причини, умните се досещат,но аз досега го пуснах
на 4-ри места така че.....НЕ ГОРЯ!

Коментари
1. milady - анита ,здравей ,Честита Баба Марта първом ,и здраве за всички, мила!!
02.03 16:49
Абсолютно си права в критичния си анализ,който е
обективен и издържан,и дори намирам го в благо и блогУ угоден стил..
Нивото на този сайт е такова /и не само тук,затова разни хора ,с разни
жалки ,меркантилни мераци се опитват ,да си изкарват хляба.. и шоколада..
Поздрави ,мила ,народа има безпогрешен усет.
нали знаеш...
цитирай

Изтрий
2. lidislidis - Навярно я дразня, че имам повече читатели. Заради това изтри и първия м блог...
02.03 20:57
След това ме клонира и понеже се има с мутрите, които я спонсорират в разни издания, дори в блога в списания, ме изхвърли да не участвам със снимка, или стих в тези списания, след това със стотиците си никове започна да ме обижда и ми измисли име лудис, не стига това, ами изшари с минуси всичките ми постинги, а след това започна да обаботва групово блогърите срещу мен. Аз никога не съм харесвала как пише, това не е поезия. Тя разваля поезията и българския език с тези измислени нови глупави думи в разпиляните си мисли, които нарича стихове. Всеки пише колкото може, отблъскващо и смешното е, че парадира с нищото и нарича това поезия. Парадира също, като унижава другите , както е в случая с мен. Тя, не ме допуска в блог списание!? Коя си ти, бе ?! Бивша маман работила за мутрите и подържала бизнес с български момичета там. Заради това не си казва името и не смее да си покаже престарялата физиономия. Както и да е! Сама си надписва известност в блог, една нормална поетеса не постъпва така, да не говорим за излагацията да унижава другите. Пълна шизофрения. За това говорят и стиховете й, ако ще и 300 стихосбирки да има, не е творец и българка, а подлога на мутрите. И действа, като тях. Как може да загрозява българския език с тези измислени глупави думи? Че ги и отпечатила! Ужас! Щом и 70 годишните пенсионирани труженички на най древната професия изкрейзили се мислят за лирични поетеси, че и ни тормозят, когато са в психо кризи в блог.бг!
Има още много да пиша по темата, но не си заслужава. Всички я виждат що за поетеса е...
Поздрави Ани за постинга и темата!
цитирай

Изтрий
3. sekirata - Аз не търся ничия помощ за нищо,нито спонсори..хи! А шоколад обичам ,но само горчив.
02.03 22:01
milady написа:
Абсолютно си права в критичния си анализ,който е
обективен и издържан,и дори намирам го в благо и блогУ угоден стил..
Нивото на този сайт е такова /и не само тук,затова разни хора ,с разни
жалки ,меркантилни мераци се опитват ,да си изкарват хляба.. и шоколада..
Поздрави ,мила ,народа има безпогрешен усет.
нали знаеш...

цитирай

Редактирай | Изтрий
4. sekirata - lidis, как можеш да се обиждаш от такива дребни душици?!
02.03 22:14
lidislidis написа:
След това ме клонира и понеже се има с мутрите, които я спонсорират в разни издания, дори в блога в списания, ме изхвърли да не участвам със снимка, или стих в тези списания, след това със стотиците си никове започна да ме обижда и ми измисли име лудис, не стига това, ами изшари с минуси всичките ми постинги, а след това започна да обаботва групово блогърите срещу мен. Аз никога не съм харесвала как пише, това не е поезия. Тя разваля поезията и българския език с тези измислени нови глупави думи в разпиляните си мисли, които нарича стихове. Всеки пише колкото може, отблъскващо и смешното е, че парадира с нищото и нарича това поезия. Парадира също, като унижава другите , както е в случая с мен. Тя, не ме допуска в блог списание!? Коя си ти, бе ?! Бивша маман работила за мутрите и подържала бизнес с български момичета там. Заради това не си казва името и не смее да си покаже престарялата физиономия. Както и да е! Сама си надписва известност в блог, една нормална поетеса не постъпва така, да не говорим за излагацията да унижава другите. Пълна шизофрения. За това говорят и стиховете й, ако ще и 300 стихосбирки да има, не е творец и българка, а подлога на мутрите. И действа, като тях. Как може да загрозява българския език с тези измислени глупави думи? Че ги и отпечатила! Ужас! Щом и 70 годишните пенсионирани труженички на най древната професия изкрейзили се мислят за лирични поетеси, че и ни тормозят, когато са в психо кризи в блог.бг!
Има още много да пиша по темата, но не си заслужава. Всички я виждат що за поетеса е...
Поздрави Ани за постинга и темата!


lidis, как можеш да се обиждаш от такива дребни душици?! Та аз дори и не съм уведомявана за това списание и да плача ли сега?! Който го може го може и в списания и без тях.Това са връзкарски изяви и паралийски, а не на хора кадърни.

Красива вечер и сияния-северни!


Последната промяна е направена от секирата на Чет 17 Мар - 21:05; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
секирата
Божество
Божество


Брой мнения : 1341
Интереси : izkustvo
Любим сайт :
Registration date : 22.07.2006

ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Сря 30 Юли - 18:09

БЯГСТВО

Ерик наблюдаваше небето от балкона на вилата си, която му струваше много.Тази вила беше причината да се раздели със съпругата си.Пари, сметки, интриги, приятели и...краят дойде. Точно сега на връх Нова Година. Ерик беше загубил чувството за усещане на красивото, но зимният пейзаж го поглъщаше, топлеше. Ледената усмивка на зимата го пленяваше, разсъждаваше на глас и се питаше защо, когато си на върха на света или там някъде долу, когато летиш в небето или падаш на Земята, когато търсиш светлина, когато...все търсиш този някой без който не можеш.Този някой ,който за теб е това, което искаш, който е музиката. Трябва само да протегнеш ръце, да го вземеш. Но ръцете на Ерик бяха прекършени, устата неми. Останаха му крилете, мечтите. Пушеше цигара след цигара, искаше да си каже всичко така на себе си,защо ли?Тайните на сърцето му бяха малко.Тя успя да надникне в сърцето му, да вземе нужното и да си отиде.Тя знаеше всичко, познаваше всяка част от него.Тя-единствената му любов.Тя, която искаше да е всичко от което той имаше нужда, да е тази, която той искаше, да е жената на мечтите му, да е единствената. Искаше и получаваше, но не даваше.Лентата на този късометражен филм се скъса.Той, който потъваше в душата и, който плачеше в нозете и сега летеше високо, далече от нея. Беще се откъснал от земята, от действителността, летеше високо в облаците и нищо, че беше зима, че лед покриваше крилата му, сърцето му беше горещо.Не го топлеше огънят от изпушените цигари, не го топлеше и пълния му портфейл.Не го топлеха и комплиментите в службата.Сърцето му беше горещо,топлено от любовта.Тази любов, която той раздаваше. Не получаваше нищо в замяна, но нищо.На Ерик му беше пределно ясно, че да получава любов и топлина,това го можеше всяко живо същество, но да раздава...не. Радваше се, че е нахранил толкова бедни души, че е нахранил Ева с любов, която тя не можеше, не е способна да му даде. Изпуши последната си цигара и погледна часовника си. Самолетът излиташе след час. Отиваше там, където няма зима, където е вечно лято. Искаше му се да вземе късче от тази нашенска зима, но нямаше как. Може пък сърцето му там да изстине.Дали нямаше да е за добро? Толкова много палеж, горене...изгаряне. Стига толкова. Всичко има край. И любовта също щом не е била истинска. Ева -един мираж, една голяма лъжа в реалността такава каквато е. Ще го преживее.
Не изпусна самолета. Погледна за миг надолу и отвърна глава от гледката. Не искаше да се натъжава. Всичко това нека е приказка, една красива свършена приказка.Той започваше всичко отначало. Реалността го погълна, както облаците погълнаха самолета, в който една душа бягаше, бягаше от себе си.

http://www.youtube.com/watch?v=28sdV_DXSrU&feature=related
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: ПРОЗА-лично творчество   Today at 14:12

Върнете се в началото Go down
 
ПРОЗА-лично творчество
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 5Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Чародейките :: Други :: Поезия-
Идете на: